Писателят Коста Радев пред БТА: Да си свободен, значи да си богоравен

Да си свободен, значи да си богоравен. Нищо по-малко. Свободата е навсякъде, хиляди видове са наредени на щанда, избираш и готово. И още докато излезеш от магазина разбираш погрешния си избор. Защото просто не си пригоден за свобода. На човека - в сегашния му вид - остава само един модел свобода. Да си избере господар. И ако избереш не земен господар, а небесния - тогава си постигнал възможната Свобода. Това каза в интервю за БТА писателят Коста Радев, който тази година получава Голямата награда „Варна“ за изключителни постижения в сферата на културата. 
Човекът не знае смисъла на съществуването си, дори най-бегло очертан. Той е прекалено несъвършен, за да споделя Господ тайните си с него. Още не знаем колко живота са ни дадени - един ли, два ли, цяла вечност ли? Ние сме една хаотична сбирщина същества, заети да враждуват помежду си и да съсипват земята, която ги храни. Много важно е да използваме Божието снизхождение и да изживеем този живот като не забравяме, че ни е подарък. Просто да прилагаме правилото: „Не прави другиму това, което не искаш да направят на теб”, каза още той. 
За него писането е най-самотния занаят, но всичко важно е създадено в самота. Човек може да е умен, човечеството никога. По думите му сега въпросът за читателите е много болезнен. „Моите книги не са предназначени за масовата публика. Книгите, които чета и харесвам - също. Ако не броим Светото писание. Отдавна съм се примирил с тишината наоколо и не бих я напуснал. Имам пример с колеги, които крещяха, вдигаха шумотевица и пушилка около себе си, обявяваха се взаимно за гении - докато същевременно се мразеха. И какво стана? Слегна се пушилката, грабна ги тишината и ги отнесе нанякъде. Вкупом. Те жадуваха награди, а не се опитваха да спечелят конкурси. Това е разликата“, сподели в разговора Радев.
За него висшето изкуство е поезията. Смята, че повечето поети просто пишат проза в някакъв ритмуван или римуван вид и това вече не дразни сетивата, просто се приема за вид поезия, но допълва, че „поезията, дошла отвисоко, е предназначена за високите умове. Няма какво да се лъжем, не е за всяка уста лъжица. Прозата, като производна на поезията, винаги трябва да носи нейната кръв. Проза без поезия е някаква сухоежбина. За да си прозаик, първо трябва да си поет в същината си“.
Следва цялото интервю с Коста Радев – за значението на наградите, за разликата в създаването на поезия и проза, за смисъла на живота, за самотата, тъгата и радостта. 
Ще отидете ли да получите Голямата награда „Варна“ на церемонията?
- Предполагам, че ще отида. Дължа го на приятелите, които са ме предложили, подкрепили и завоювали единодушното решение на общинарите. Наградата е тяхна, но моята е много по-голяма - тяхната симпатия към скромните ми съчинения. Това се честни, непримирими и борещи се хора. Дай Боже повече такива в тази объркана държава.
Вярвате ли, че все пак има смисъл в наградите, след като сега читатели ще Ви открият като автор покрай отличието?
- Смисъл в наградите? Нека първо определим понятието награда. Имам зад гърба си множество спечелени конкурси, тях също наричаме награди, но те не са. Те са спечелени състезания измежду колеги с някакво финансово измерение. Два пъти съм печелил „Роман на годината“, три или четири пъти – „Разказ на годината“ и куп други, все национални. Тоест, ако се печелеха читатели с това, трябва да съм изпълнил нормата. Всъщност най-много читатели съм имал, когато всяка седмица публикувах във вестник „Про и Анти”, тогава съм се радвал като дете на отзивите на непознати съмишленици. А сега въпросът за читателите е много болезнен. Моите книги не са предназначени за масовата публика. Книгите, които чета и харесвам – също. Ако не броим Светото писание. Отдавна съм се примирил с тишината наоколо и не бих я напуснал. Имам пример с колеги, които крещяха, вдигаха шумотевица и пушилка около себе си, обявяваха се взаимно за гении – докато същевременно се мразеха. И какво стана? Слегна се пушилката, грабна ги тишината и ги отнесе нанякъде. Вкупом. Те жадуваха награди – а не се опитваха да спечелят конкурси. Това е разликата. Е, сега поне награди раздава всяка община, за радост на професионалните хитреци, мигриращи от жури в жури.
Какво пишете сега – поезия или проза? С какво започнахте пътя в литературата?
- Почти завърших един роман, сега го оставям да втаса. Имам още три готови книги от години, вече втасали. Чакат да им дойде времето. Или пък моето. Не се насилвам. За по-младите и нетърпеливите ще направя една сметка – ако пишете по 10-15 реда дневно, за една година става цял роман. Със стиховете е съвсем друго. Там колкото и да се бъхтиш, ако не ти е дошло или пратено отгоре, нищо няма да стане. Пълна ми е библиотеката с книжки на поети, които си вземаха отпуска и за двайсет дни скалъпваха книжка. И така трупаха по петдесет-шейсет. Книги! Някои и по повече. Това и сега го има, ама клетникът-поет поне сам си плаща за хобито и никой не страда.Бързането е непрепоръчително за писането. Освен това колкото по-скоро издадете книгата си, толкова по-скоро ще я забравят. Тогава защо ви е да бързате?Лично аз започнах стандартно - с новели, разкази, после романи и по някое време, съвсем нестандартно, се появиха и стиховете. Изненадаха ме. Сега идват нарядко, понякога ги пускам във Фейсбук. Там имам вярна група от 40-50 човека, но какви хора! Дай Боже всекиму такива приятели, дето не пишат празни лайкове.
Поезията и прозата от едно и също място и по един и същ начин ли идват? Прозата изисква ли повече време, труд и дисциплина?
- Преди векове всичко се е наричало поезия. Изворът е бил един. После се е обособила прозата в днешния си вид. Кой знае, може би просто е била лоша поезия? За мене висшето изкуство е поезията – разбира се, висшата поезия. Повечето поети просто пишат проза в някакъв ритмуван или римуван вид. Това вече не дразни сетивата, просто се приема за вид поезия. Може и да е. Разнообразието на видовете в природата не идва от нови видове, а от измененията на съществуващите. И полека-лека се свиква. Пък и поезията, дошла отвисоко, е предназначена за високите умове. Няма какво да се лъжем, не е за всяка уста лъжица. Пък и не е нужно. Леснодостъпната поезия е насочена към мнозинството и с течение на времето започва да го обслужва. Високата поезия става повод за присмех. Наскоро препрочетох спомените на Борис Делчев, някогашния мастит критик. Наред с това, че за всекиго намира по лоша дума – това си е в нравите на писателското общество – той недоумява какво е искал да каже Биньо Иванов в своята поезия. Сякаш чувства, човекът, че има нещо, ама какво е то, и най-важното – защо? Правоъгълните мислители въобще не улавят ефира на високите поети. Антените им хващат някакво бръмчене и толкова. Друго. Прозата, като производна на поезията, винаги трябва да носи нейната кръв. Проза без поезия е някаква сухоежбина. За да си прозаик, първо трябва да си поет в същината си. Всяко поетично изречение трябва да трепти от поетичен заряд. Това не се учи. Глупостите, че писателят трябва да имал пет процента талант и деветдесет и пет трудолюбие, обслужват само графоманите. Те са изключително трудолюбиви. Поетът е мързеливо същество. Лежи си, пие си, пък току улови нещо от облаците. Наздраве, скъпи поети! 
Винаги ли сте били толкова печален в творбите си? Има ли читатели, които са Ви споделяли за тежестта на тъгата в литературата Ви?
- Питали са ме: Ти си толкова весел човек, защо пишеш тъжно? Тъгата, изглежда е почвата, върху която никнат весели слънчеви цветя. Наистина съм позитивен, ироничен, събуждам се усмихнат и заспивам щастлив. Откъде да се вземе тази тъга? Пък на, взема се. Някъде в пластовете е натрупана, в миналото, в гените, в паметта на кръвта. Произхождам от бежанци от двете български посоки - Беломорието и Македония. Може би оттам? Помня дядо ми как се готвеше за събора на Петрова нива. Месеци преди това. Ракийката, винцето, изкърпените чорапи, един плик стари снимки... какво ли още е носел? Една седмица преди датата запрягаше каруцата и поемаше, като есенна птица на юг, към Странджа. Сигурно двеста километра. Събираха се керван каруци и заедно надолу. Какво ли е изживял, каква ли мъка е носел и предал сетне на мене? Ами Македония, тази фантомна болка на откъснатото място? Нося я, ще я носят и поколенията. Тайни Божии и човешки са това, неразгадани и незаличими.А тази тъга е естествена съставка на поезията. Може да е във форма на меланхолия, на ирония, на неверие, разочарование – всякакви лица може да наложи тъгата на себе си, но ще влезе някак в думите ти. Ако си податлив, разбира се. Ако не си възпитан в правоверен реализъм, където всичко е материално обусловено. Леле, какъв кошмарен свят би бил, ако съществуваше! Слава Богу светът, колкото и да не ни харесва, все пак е много по-мистичен, отколкото материалистичен.Тъгата – а може би тя е цената, която плащаме за неверието си.
Пробвали ли сте да творите от радост? Има ли причина тъгата да е по-плодотворна за писателя? 
- Всяка човешка емоция може да се възпроизведе на хартия. Всеки добър професионалист може да го прави. Някога символистите разреждаха мастилото със сълзи. Изобщо мировата скръб владееше поезията преди стотина години. Поетите се обличаха в черно, пиеха абсент и обожествяваха любимите си – обикновено покойнички. Прокълнатите поети живееха сред ята от гарвани и черни лебеди. Мода ли беше това? И да, и не. Театър, поза? Вероятно. Скръбните и нещастни поети бяха в делника си гръмогласни бохеми. Но тъгата, тъгата – тя живееше в тях и ги обладаваше, щом хванат перото. И от него закапваха сълзи и кръв.Радостта рядко е раждала божествена поезия. Тя е по-земна от тъгата. Тя е здравата селянка, кърмеща на нивата и въобще не забелязва белия призрак на Аннабел-Ли. Тя се проявява повече в пантеистичното преклонение към природата, не към Бога; затова е по-първична, а в поетичната градация това значи по-тленна и обречена на забрава. Пеперудите с тънки сребърни крила, предназначени да изпеят химн на пролетното тайнство, всъщност показват тленността на нашия ефимерен свят.Всъщност и най-смешните световни автори, може би без да подозират, са заредили книгите си с тонове съвсем необяснима тъга.  
Хората пречат ли Ви? Мизантроп ли сте? Самотата ли ражда повече или все пак животът сред хората?
- Дали ми пречат хората? Глупавите - да. Агресивните, самомнителните, подлеците, продажните, безотечествениците, безбожниците - определено да. Е, останалите, както е казал поетът, са ми братя. Достатъчно количество са, за да ме правят щастлив, но съвсем недостатъчно, за да обърнат модела на света. И в това съотношение има някакъв промисъл, но не ми е дадено да го разгадая.Това донякъде ме прави мизантроп, но с някаква добродушна, оптимистична мизантропия. Иначе трябва да се гръмна. Или пък да чакам да ми присъдят Нобела за мир, та с парите да си купя калашник и да поразчистя околността.Писането е най-самотния занаят. Насаме с хартията, седиш и примамваш образи от нищото. Рибарството също – сам, доброволно навлязъл в устата на най-своенравната стихия, да търсиш прехрана. Всичко важно е създадено в самота. Колективният труд винаги ми е приличал на каналите, прокопани от съветските каторжници. Човек може да е умен, човечеството никога.Всъщност истински самотен съм бил само сред тълпите.
Вас лично какво Ви кара да вадите от чекмеджето нещата си и да ги публикувате?
- Връщате ме много години назад, когато (уж) паднаха комунистите. Тогава работех в едно литературно списание, завеждах прозата. И се вдигна голяма пушилка, видите ли, да издирваме писатели, криели тайни ръкописи в чекмеджетата си, за да ги публикуваме. Вярвате ли, че нямаше нито един? След месец-два най-бързопишещите започнаха да бълват романи и ги печатахме още топли-топли, за да се види каква тайна съпротива е имало у нас. Това ме отврати, защото аз бях писал една книга години наред, без никаква надежда да излезе, а в тази обстановка веднага щяха да ме причислят към тия, новонагодилите се. Прибрах я пак в чекмеджето и когато врявата поутихна след две-три години, я публикувах. Никой не я забеляза.А чекмеджето е отличен помощник. Ръкописите трябва да отлежават, като ракията. В момента в избата имам три-четири, събират звезди. Така се получава добрият коняк – от обикновена ракия, преседяла в тъмното чекмедже.
Отговорихте ли си дали „животът, тази даденост, независеща от нас“ Ви лишава от същинската, изначалната свобода?
- Животът и свободата... Никой не е отговорил. И хиляди светли умове са отговорили. Значи отговор няма. Не ни е даден. Човекът е прекалено несъвършен, за да споделя Господ тайните си с него. Та ние още не знаем колко живота са ни дадени – един ли, два ли, цяла вечност ли? Не знаем смисъла на съществуването си, дори най-бегло очертан. Ние сме една хаотична сбирщина същества, заети да враждуват помежду си и да съсипват земята, която ги храни. Нима това трябва да е Животът? Трижди прави бяха поетите да се затварят в кулите си от слонова кост и оттам да леят сълзи по липсващата любима, но откъде кули за всички?Ами Свободата? Тя е навсякъде, имаш право на избор на всякаква свобода. Хиляди видове са наредени на щанда, избираш и готово. И още докато излезеш от магазина разбираш погрешния си избор. Защото просто не си пригоден за свобода. Да си свободен, значи да си богоравен. Нищо по-малко. Първият импулс на освободения роб е да начупи нещо от радост. И веднага след това започва да скимти като куче за предишния си господар. Счупените окови са добри като метафора, но те изобщо не значат Свобода. Скитникът между звездите е по-свободен в затвора от надзирателите си. Свободата се плаща прескъпо и обикновено се оказва, че си платил за менте.Тъй че на човека - в сегашния му вид - остава само един модел свобода. Да си избере господар. И ако избереш не земен господар, а небесния – тогава си постигнал възможната Свобода.
Свободата не е ли плод, който ние си отглеждаме в себе си?
- Още една метафора. Донякъде е вярна, доколкото наистина допускаме, че имаме свободна воля. Но знаем ли доколко сме подвластни на определения ни свише план? И каква ще е тази свобода, която сами ще отглеждаме? Нали тя ще е според нашите представи - със земни измерения? Както богът на червеите е червей, така и свободата на човека ще съответствува на човешките му нужди. И накрая ще се сведе до едно лъжесъществуване. Нека някой ми даде вярно определение за свобода и ще коленича пред него. Пък после заедно ще поразсъждаваме за нейните граници и практическото й приложение.
Животът за какво ни е даден? 
- Цяла книга имам на тази тема. Казва се „Все едно”. Щом на двеста-триста страници не съм намерил отговора, няма да го намеря и тук. Когато на човечеството му дойде времето, а няма да е скоро, тогава ще получи някакъв отговор. Как ни е даден, защо ни е даден - тези въпроси отлагаме за бъдещето. Много по-важно е да използваме Божието снизхождение и да изживеем този живот като не забравяме, че ни е подарък. Тука изхабените думи като морал, чест, достойнство, няма да натежат. Просто да прилагаме едно правило: Не прави другиму това, което не искаш да направят на теб”. И още нещо, което често ни убягва – че алчността е първият от смъртните грехове. Питате ли се защо е така?Съвети не давам. Първо, никой не ги иска, второ - ако някой поиска, то е за да ги отхвърли. Ако все пак настоява, предлагам му Библията.
Къде се чувствате най-добре и живеете ли там? 
- Това е лесно - на морския бряг, върху пясъка, под дърветата. Бях го постигнал, раят в колибка; но човекоподобните, разчекнали уста от алчност, достигнаха и там. Е, има Кой да ги съди. На нас какво ни остава? Спомням си последното интервю на Христо Фотев, Бог да се смили над светлата му душичка. Водещият се гърчеше какви въпроси да му зададе, как да отвори устата му, но поетът мълчеше и гледаше далече-далече над него. До края. Надявам се и аз да имам достатъчно време, за да се науча на мълчание.
Коста Радев е роден на 26 септември 1946 г. в София. Завършил е Българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Дълго време работи като редактор в различни издания, впоследствие е майстор на камини, дърводелец и рибар. Автор е на книгите: „Велосипедът“ (новели, 1978), „Земетръсът“ (повести, 1983), „Овчи кожи“ (повести, 1984), „Измислени хора“ (разкази, 1985), „Капан за невестулки“ (роман и повести, 1988), „Пленници на сънища“ (роман, 1988), „Остров Маргарита“ (роман, 1993), „Сенките на Вавилон“ (роман-пъзел, определен за български роман на 1996), „Атлантида“  (роман, спечелил конкурса на Сдружението на българските писатели, 1988), „Лунни конници“ (роман, спечелил голямата награда на националния конкурс „Развитие“, 1999), „Лабиринтът към Монтевидео“ (роман, 2004), „Розата на ветровете“ (роман, 2008), „Пентомастики“ (поезия, 2008), „Пентомастики II“ (поезия, 2011).