Портретът трябва да хваща не толкова момента, колкото същността, каза пред БТА проф. Кирил Божков

Портретът трябва да хваща не толкова момента, колкото същността. Той е едно широко понятие, не винаги свързано само с изобразяване на човешко лице. Това каза в интервю за БТА проф. Кирил Божков, който представя самостоятелна изложба акварелни портрети във варненската галерия „Акцент“. Тя е съпътстващо събитие на Международното триенале „Духът на акварела“. 
Художникът сподели, че рисува най-вече близките си, изучава и себе си. Във Варна показва творби, които не са успели да влязат в изложбата му в галерия „Академия“ в София, посветена на 60-годишнината му. Имал е подготвени сто неща, но е показал тридесетина, а от останалите е подбрал интересното според него. Има портрет дори на кученце. 
Може да е парадоксално, но не се смятам за портретист, каза Божков. „Аз по-скоро рисувам картина заради самата нея. Възпитан съм така още като студент от моите преподаватели, че портретът е едно широко понятие, не винаги свързано само с изобразяване на човешко лице. Може да е и на животно, също така и на даден пейзаж или събитие. Смятам, че така трябва да се погледне на моята изложба. Това са по-широките схващания за портрета, които аз прегръщам отдавна. Те означават, че можеш да пресъздадеш съдържанието на каквото и да било така, че то да бъде достатъчно добре представено в пълнотата си и да прилича на това, което си гледал“, сподели той. 
Художникът подчерта, че портретът не е пресъздаване на външността. „Да направиш една моментна снимка на случайно състояние на човек или няколко души, и след това да можеш да го пресъздадеш, много често се отдалечава от традиционното наслояване в разбирането за портрет, което е утвърдено с вековете. Портретът преди всичко трябва да хваща не толкова момента, колкото същността“, обясни той и даде за пример Рембранд, който е известен с това, че цял живот се е рисувал в десетки автопортрети, но ако ги поставим един до друг, ще решим, че това не е един и същи човек. Според професора това значи, че той е търсил съвсем друго нещо. Тоест да „хванеш“ същността на портрета като задача е важно, но през своята призма.
В модерното изкуство всеки автор прави свой автопортрет, смята той. Припомни, че навремето една цяла епоха рисува по даден канон и общи правила. Има школи, които са били обучавани да правят подобни неща като стил и това е било изискване. Тогава според него изкуството е било по-близо до вид човешка дейност, която е занаятчийска, докато съвременността дава свобода на всеки персонално да прави каквото желае, харесва и обича, без цензура. 
Попитан дали свободата в творчеството често не пренебрегва майсторството, както се преподава и в западната образователна система, той изказа мнение, че наистина на Запад се внушава такова нещо, но това е най-прекият път към дилетантството. „Когато оставиш един човек да прави каквото иска, изниква въпросът за какво тогава е образованието. А неговият плюс е, че минаваш многогодишно обучение в различни аспекти, които дават своето професионално отражение. Когато наши студенти отидат по програми да специализират на Запад, споделят, че там не харесват и не одобряват това, което те правят - да рисуват реалистично. Искат не да пресъздават, а да изразяват“, обясни той като добави, че в България никога преподавателите не са забранявали този подход, но по-скоро прилагат схващането, споделяно и от големи художници, че когато се научиш да рисуваш като старите майстори, след това можеш да правиш каквото поискаш. „Това е и моето разбиране и поведение през целия ми жизнен път и професионално съм бил свързан с такова вярване“, каза Божков. 
Относно рисуването с акварел, той подчерта, че материалът е важен, но по-важна е душата. „Не искам да омаловажавам важността на материалите, с които рисуваме, защото вече съществуват вълшебни хартии, бои, инструменти и аз съм се убедил, че фини детайли не стават с какво да е, това важи и за маслото. Материалът е изключително важен, обаче колкото и да е хубав, ако с него борави някой, който не е видял три картини, не е прочел три книги за изкуство и не го интересува това, няма да стане нищо. От един момент нататък материалът е съдбоносен, но изначално и до самия край душата е определяща за абсолютно всичко. Бешков е рисувал с клечка и пак е ставало божествено. Има ли ги голямата душа и големият талант, всичко става, но и без материал нищо не става“, заключи Божков.