Премиерата на „Макбет“ в Метрополитън опера бе триумф за баритона Куин Келси, смята „Ню Йорк таймс“

Метрополитън опера (Мет) откри тази седмица своя сезон с новата дистопична постановка на „Макбет“ (Верди), дело на режисьорката Луиза Проске, пише „Ню Йорк таймс“.
Костюмите на Монтана Леви Бланко противопоставят елегантността на епохата на Тюдорите и Елизабетската епоха на сценографията на Джон Баусор, състояща се от разрушени бетонни стени и богато украсени интериори. Сред общата атмосфера на беззаконие вещиците звучат благородно, но изглеждат като зомби-селяни от XVI век. Докато сцената се върти, вещиците надничат като воайори иззад ъглите, наслаждавайки се на хаоса, който са предизвикали. В осветлението на Адам Силвърман певците хвърлят дълги, зловещи сенки, разкривайки заплахата в тях и тази, която ги преследва, коментира американският вестник.
На този фон баритонът Куин Келси представя зашеметяващо изпълнение, което се превръща във върхов момент в кариерата му в Мет. Той вече се отличи като интерпретатор на Верди в „Риголето“ и „Аида“, използвайки своя богат тембър, за да изпълни героите си с обезоръжаваща човечност. Неговият Макбет е по-изтънчено творение. Гласът му притежава пълнота и философска замисленост. Неговият Макбет е добра душа в прогнила обстановка.
По шекспировите стандарти „Макбет“ е простичка пиеса, с линеен сюжет, недвусмислена морална перспектива и герой с ясен трагичен недостатък. В същото време тази ѝ простота може да я направи да изглежда инертна; трудно е да се повярва, че залогът е толкова голям при един карикатурно зъл антигерой. Обикновеният театрален зрител прекарва повече време в размисъл дали да паркира още по-близо до пожарен кран, отколкото Макбет прекарва в размисъл дали да убие някого, пише „Ню Йорк таймс“.
Триумфът на Келси се крие в начина, по който той последователно проследява всяка стъпка в упадъка на Макбет. В монолога с кинжала в иначе галантния му глас се прокрадва ръмжене, а неговият Макбет реве от паника, докато отровата влиза във вените му. След като убива крал Дънкан, гласът му, измъчван от вина, прозвучава с ясни тонове. По-късно в спектакъла, когато изпява великата ария на Макбет от IV действие Pietà, rispetto, amore, той е лишен от самосъжаление и изпълнен със самообвинения, почти в мир със своята самоомраза. Метрополитън опера включи в постановката арията Mal per me, която Верди е премахнал при преработката на партитурата, давайки на Макбет възможност да съжалява за глупостта си.
Вокалната техника на Келси се вписва особено добре в ролята. Баритоните на Верди често ценят непрекъснатото легато – стабилно излъчване на богат, закръглен и балансиран звук. Келси е по-жизнен, смесвайки чистия тон с мъркаща вибрация и дрезгавост на моменти. Гласът му реагира динамично на борбата на Макбет с демоните, които го завладяват.
Оркестърът на Мет бе като „Ролс-Ройс“, умело ръководен от диригента Яник Незе-Сеген, който през цялото представление успешно извличаше напрежението от операта, смята „Ню Йорк таймс“. Струнните инструменти се разтапят, докато медните инструменти заличават всичко пред себе си. Незе-Сеген изведе на преден план мелодията на цигулката в арията на Банко, създавайки усещане за дълбочина в пасажа, който иначе би звучал формално.
В навечерието на премиерата всички погледи бяха насочени към Лизе Давидсен в ролята на Лейди Макбет. Със своето самообладание, издръжливост и величествен тембър Давидсен успешно утвърди позицията си на едно от водещите в света драматични сопрани в немския репертоар. Операта на Верди обаче поставя различни предизвикателства. Лейди Макбет има четири големи арии, които тестват целия диапазон на гласа на сопраното и неговата техника.
Звукът на Давидсен беше вълнуващ, дори когато тя преодоляваше трудностите в партитурата с предпазливост. Тя е певица с добър вкус и предпазливост, затова никога не би се впуснала с пълна сила в трудната поредица от колоратури в сцената с писмото. Вниманието ѝ към темпото и съгласуваността ѝ с оркестъра може би ограничи част от вокалното ѝ присъствие.
Безспорно върхът на вечерта за Давидсен беше сцената с ходенето насън. Спалнята ѝ, някога уединено, клаустрофобично пространство с много кадифе, беше почти неузнаваема – изгоряла руина. Докато гласът ѝ се носеше в най-високите регистри, той сякаш сияеше. Изкусно декрешендо разкриваше разкаянието ѝ и Лейди Макбет на Давидсен най-накрая намери своето благородство, издигайки се до пламенно високия ре-бемол, преди да почине.
Интерпретацията на Келси е толкова силна, че привлича всички герои в своята орбита. Заместникът на Макбет, Банко, и съперникът му, Макдъф, са неговите драматични и музикални контрапункти. Банко, изпълнен от Райън Спийдо Грийн със силен, равномерен и донякъде сдържан вокален профил, е добър, но не велик човек. Заради своята ординарност той остава незабелязан от натрапчивите вещици.
В ролята на Макдъф тенорът Фреди Де Томазо влива в спектакъла италиански стил и истинска жизненост, със звънливи високи тонове и няколко хлипания и въздишки. Катарзисно е да се усети измъчената човечност на някой, който все още не е наполовина мъртъв отвътре.
В драматичен момент Макдъф се появи сред хора на бежанците веднага след като те приключиха с тихото, дълбоко прочувствано изпълнение на Patria oppressa. Безименен и забравен сред толкова много шум и ярост, хорът се превърна в огледало на публиката, напомняне за човешкия залог на необузданата амбиция, обобщава „Ню Йорк таймс“.