Рикардо Мути дирижира за последен път „Реквием“ на Верди

Рикардо Мути, който в края на юли навърши 85 години, дирижира „Реквием“ на Джузепе Верди за последен път в своята кариера, съобщава германският вестник „Франкфуртер алгемайне цайтунг“.
Емоционалният концерт бе част от програмата на Залцбургския фестивал. Може би поради усещането за сбогуване атмосферата беше още по-напрегната от обикновено, когато Рикардо Мути излезе на сцената на Големия фестивален театър. 
Той дирижираше с енергични, ясни жестове, които разкриваха изключително фино диференциран динамичен спектър, създаваха големи възходящи арки и ритарданди (постепенно забавяне на темпото – бел.ред.) или налагаха тишина – включително и сред публиката. Един наказателен поглед бе отправен към човек, който наруши с кашлица вибриращата тишина след Offertorio, чието заключение Виенската филхармония изпълни с несравнима красота на звука, отбелязва „Франкфуртер алгемайне цайтунг“.
Никой друг диригент, нито Карл Бьом, нито Караян, не е работил с този оркестър по-често от Мути. „Реквием“-ът на Верди беше неговият 473-ти концерт с филхармониците и вероятно един от най-добрите му.
Той интерпретира андантето на встъпителната част по-бавно от предишни концерти. След това хористите от Виенската държавна опера започнаха меко, наистина със sotto voce, както е отбелязано в партитурата. Тяхното Requiem aeternam не бе настойчива молба, нито призив, а отслабнала надежда. Многократно повтаряното от сопраните „dona, dona eis“ звучеше сдържано, сякаш знаеха, че това желание е неосъществимо. Само светлият тон на цигулката, който нежно обгръщаше хора и оркестъра в една голяма линия, осветяваше приглушеното начало. 
Диригентът Ханс фон Бюлов (1830-1894) коментира малко след световната премиера на „Реквием“ през 1874 г., че това е просто „опера в църковна премяна“, но Мути не е съгласен и в книгата си „Моят Верди“ (2013) отбелязва, че това е „молитва“. Молитва, при която текстът не се рецитира само като традиционна ритуална фраза, а е израз на много сериозно общуване на човека с Бога. Такава интерпретация може да се осъществи само с първокласни певци, които поставят своите вокални средства изцяло в служба на интелигентното интерпретиране на текста, коментира „Франкфуртер алгемайне цайтунг“.
Ето защо Майкъл Спайърс не злоупотреби с Kyrie, за да се препоръча като бъдещ героичен тенор, например Отело или Радамес. С настойчивост, но без да се изтъква, той го изпя като искрена молба за милост. Неговото съвършено легато в Offertorio, въведено от виолончелистите с богатство от нюанси, предаде колко радостно може да се възприема преходът от смъртта към живота: „Domine, de morte transire ad vitam.“
Мариане Кребаса с мецосопрановия си глас, наситен в ниските регистри и силно блестящ във високите, с прекъсвания и все по-тихо изрази трепета от мисълта, че пред Бога нищо няма да остане скрито. 
С изключителна драматичност Мути оформи и Rex tremendae: молбата за милост („Salva me“), изречена с нарастваща интензивност от баса Махарам Хусейнов, се сблъска жестоко с божественото величие, което гръмогласно напомни за себе си в низходящото фортисимо на басите от хора. „Libera me“ след това, с огромната си настойчивост, приличаше на вик. Измъчената душа се обръща към Бога, привлича вниманието Му, бори се с Него като Яков в Стария Завет: „Няма да те пусна, докато не ме благословиш!“ При сопраното Ивона Соботка безупречно изпълненото, деликатно пиано, преминаващо към страшното горно си, се превърна в израз на отчаяние, което, когато гласът засенчи хора, почти изглеждаше като бунт: „Libera me!“
Така интерпретацията на Мути на „Реквием“ изхождаше точно от текста, чието съдържание музиката със своята красота и ужас прави чуваемо. Оттук произтичаше завладяващата, дори смайващата сила на изпълнението. Бог, ако съществува и сърцето му не е от камък, няма да може да устои на това впечатление, обобщава „Франкфуртер алгемайне цайтунг“.
За идните поколения Рикардо Мути оставя няколко образцови записа на това грандиозно произведение. С Джеси Норман, Агнес Балтса, Хосе Карерас и Евгени Нестеренко през 1981 г., с Лучано Павароти, Долора Заджик, Самуел Рейми и Черил Студър през 1987 г., и с Барбара Фритоли, Олга Бородина, Марио Зефири и Илдар Абдразаков през 2010 г.