УниБИТ удостои с почетното звание доктор хонорис кауза доц. Валентин Вацев

В препълнената зала „Тържествена“ на Университета по библиотекознание и информационни технологии времето сякаш спря, за да отдаде почит на един човек, превърнал геополитиката в желана наука и духовно пространство за мисъл, памет и съдба. Сред академичния блясък, под звуците на химна на Ретублика България доц. Валентин Вацев бе удостоен с почетното звание „Професор хонорис кауза“ на УниБИТ - признание за научния му принос, за неговото присъствие като явление в българския обществен и интелектуален живот, отредено с решение на Академическия съвет на висшето училище от февруари 2026 г.
Почетните регалии връчи ректорът проф. дн Ирена Петева, която говори за доц. Вацев като за човек, „който умее да превръща знанието в нравствена сила“. В думите ѝ се усещаше институционално уважение и човешка признателност към интелектуалец, за когото мисленето е форма на служение.
Церемонията водеше проф. д.ик.н. Стоян Денчев, който определи отличения доц. Вацев като „рядък пример за съвременен български мъдрец - човек, който разговаря с времето“.
Сред гостите на тържеството бяха проф. д-р Иво Христов, който призна: „За мен е чест да живея във времето на Валентин Вацев“, анализаторът Валентин Кардамски, който каза, че доц. Вацев „пресъздава епохата“ и е успял да направи науката геополитика „по-желана и по-обичана дори от самата българска политика“. 
Кулминацията настъпи с академичната лекция на новия Професор Хонорис кауза. Почетният професор Вацев говори спокойно, без излишна реторика, но с онази тежест на думите, която идва само от преживяна мисъл. Той благодари за високото отличие на всеки от ръководството на УниБИТ персонално: На проф. Денчев като го сравни с онзи аристотелов „неподвижен двигател“ на академичния дух - човек, който движи около себе си поколения, идеи и институции към знание, зрелост и духовно усилие; На проф. Петева – за нейното компетентно ръководство - като съвременен пазител на платоновия идеал, който превръща университета в живо поле на мислене, формиране и духовно израстване; на проф. дн Ваня Добрева като негов пряк началник и ръководител на катедрата, в която работи, за професионалната взискателност, човешката топлота и онази рядка академична чувствителност, с която умее да разбира смисъла отвъд думите и да насърчава развитието на хората си дори с едно мълчаливо одобрение или половин изречение;  на студентите - за това, че със своя жив интерес, въпроси и понякога неудобни търсения го държат буден и го импулсират да не се задоволява „с течението на установените истини, а да продължава да търси по-дълбоки смисли, нови гледни точки и по-истинно разбиране на света.“
В този ред на мисли съвсем естествено прозвуча признанието на доц. Вацев, че новата почетна титла открива пред него нови хоризонти да учи и да чете – философия на истински учен, който съзнава, че знанието никога не е завършено, че човек остава ученик до последния си ден. 
В един свят, разтворен между шум и повърхностни истини, усетихме гласа на доц. Вацев като послание, който връща тежестта и достойнството на мисълта, и напомня, че истинският разговор започва там, където свършва лекото говорене и започва търсенето на смисъл.
Думите му отекнаха в залата като споделена истина, а аплодисментите бяха признателност към нещо разпознато отвътре - в този момент стана ясно, че доц. Вацев е от онези хора, които осветяват и осмислят времето, в което живеят. 
Проф. Денчев хвърли въпроса за Ормузкия проток, за да отвори пространство за по-дълбоко тълкуване на войната и историческите цикли. В отговора си доц. Вацев като геополитик с половин век изследвания зад гърба си, каза, че в перспектива от около два месеца войната няма да бъде история на победени и победители в обичайния смисъл, а на свят, в който „всички ще се окажат победители“ - не като факт на триумф, а като парадокс на ново историческо равновесие, което променя самото значение на думата „победа“.
В Почетната книга на УниБИТ доц. Вацев написа: „За мене е гордост да работя и ще продължавам да работя в УниБИТ.“ Подпис като следа от мисъл, а не от ръка - като обещание, което не се казва на глас, а се живее. 
Тогава церемонията се превърна от академичен ритуал в миг на среща между знанието и духа, между времето и човека, който има смелостта да го преживява, да го разбира и носи със смисъл.
Текст: Евелина Здравкова, УниБИТ
(Информацията е публикувана без редакторска намеса и на основание договор за партньорство между Българската телеграфна агенция и Нов български университет)