Мира и Иво Георгиеви и тяхната дъщеря Мая опитват да живеят извън системата, прекарвайки по-голяма част от дните си на лодка в морета и океани. Семейството гостува в Националния пресклуб на БТА в родия си град Варна, където се завърна след 25-годишно отсъствие от родината. Те са ветроходци и са известни с блога си The life nomadik.
Двамата съпрузи са родом от Варна. Запознали са се на 17-годишна възраст, когато тя е възпитаничка на Френската гимназия, а той - на Техникума по корабостроене. Заминават от България, когато са 22-годишни. Установяват се в Канада, след което купуват лодка и пътешестват шест години в морета и океани, стигайки до Френска Полинезия и Нова Зеландия. Дъщеря им Мая е родена в Канада и пътува с тях през цялото време, учейки на лодката с помощта на майка си, книги и документални филми. Говори много добре български, както и английски, френски, италиански и испански.
След дългото си отсъствие от родния континент, семейството се завръща в Европа с нова идея за ветроходство в Средиземно море. В интервю пред БТА те разказаха за своите пътешествия, земите, които са открили, за това възможен ли е живот извън системата, както и за впечатленията си от родната земя след 25 години.
Кога и защо емигрирахте от България?
Мира: - Винаги сме обичали да пътешестваме и постоянно ходехме на автостоп някъде. Искахме да излезем извън България, но по това време (1990-те години) трябваше да имаш виза, не можеше да се движиш свободно. Основната ни идея като емигрираме в Канада беше да имаме паспорти, с които да обикаляме по света. Заминахме през 2000 г., установихме се и по-късно успяхме да си купим къща. Години наред работехме като шофьори на камиони на дълги дистанции. Обиколили сме Канада и САЩ, а дъщеря ни Мая беше бебе, когато започна да пътува с нас.
Как станахте мореплаватели?
Мира: - До 2012 г. карахме камиони в Северна Америка и Канада и продължавахме да мечтаем да видим останалата част от света. Един ден се запознахме с българина Митко Попа, добре познат на ветроходната общност във Варна. Той ни „пусна мухата“, че пътешествията, към които се стремим, могат да се случат по-евтино по вода, защото със силата на вятъра няма нужда да плащаме за горива. Това съвпадна с нашата концепция да живеем извън „матрицата“ и непрекъснато да пътуваме по възможно най-евтиния начин. Разбира се първоначалната инвестиция в плавателно средство е скъпо удоволствие, но по-нататък може години наред да посещаваш места, до които не може да стигнеш със самолет.
Кога решихте да живеете на лодката?
Мира: - Още в началото тръгнахме с идеята, че си купуваме нов плаващ дом. Продадохме къщата си в Канада и, въпреки че не знаехме как да плаваме, тръгнахме. Кръстихме лодката „Фата Моргана“ в чест на Митко Попа. Сега се запознаваме с ветроходни легенди от България, хора от тази общност, които от малки мечтаят за подобен живот, чели са всички важни книги, а при нас се получи като най-добрия вариант да пътуваме, да живеем и да обикаляме света.
Успяхте ли наистина да бъдете извън системата?
Мира: - Ние тръгнахме с една наивна идея, но разбрахме, че е важно е да се определи какво точно означава „извън системата“. За някой това значи само да не работи от 9:00 до 17:00 ч. на бюро, да е свободен дори и в града. Според нас обаче това е да нямаш никакъв досега с пари, такси, работа, училище.
Иво: - Да си сто процента независим, но това не е възможно.
Мира: - Налага се поддръжка на лодката, има различни такси при пътуване към държавите, през които минаваш. Тръгвайки обаче ние все пак прекратихме връзката с Канада по всякакъв начин, спряхме Мая от училище, нямахме вече здравни застраховки. Напуснахме през 2012-а и пътувахме шест години, живеейки на лодката, а детето ни учеше на нея. Често правехме различни бартери с хора. При нужда от ремонт на платната, да речем, ние връщахме услугата с някаква работа.
Какво ядохте в това пътешествие?
Мира: - Хора, които плават, знаят, че трябва да си заредят на брега трайни провизии като брашно, ориз, консерви, защото месеци наред нямат достъп до магазини. Имаме обаче в изобилие риба, плодове, кокосови орехи.
Къде пътешествахте с „Фата Моргана“?
Мира: - Намерихме подходящата лодка във Флорида и затова тръгнахме най-напред от Карибско море. Там се учехме да плаваме повече от две години по островите, където е благодатно за целта. Минахме през Панамския канал и останахме малко в държави от Централна и Южна Америка - Коста Рика, Никарагуа, Еквадор, Гватемала, Чили. После прекосихме Тихия океан.
Мая: - Завършихме в Нова Зеландия. Прекарахме много време в Южния Пасифик. Там е най-любимото ни място - Френска Полинезия.
Видяхте ли места, където все още животът е примитивен и не познават техническия прогрес?
Мая: - Да, има места, където животът е по-бавен и спокоен. Ядат кокосови орехи, живеят в къщи, направени от каквото има наоколо - дърво, слама, камъни. Срещнахме хора, за които ние бяхме първите бели, които виждат. Те бяха в Гватемала. Но не сме били на място, където да нямат телефони.
Мира: - Наистина в Гватемала имаше племена по една река, на доста затънтено място в джунглата, където са индианците кекчи. Те живеят в колибки, но носят дрехи като нашите и имат телефони и генератори. Вануату е едно от местата, където хората по малките острови все още живеят съвсем примитивно, но искат да са по-цивилизовани. На остров Тана, обаче, има няколко села, жителите по брега посрещат лодки и са по-информирани, но ни казаха, че хората горе в планините не искат да бъдат цивилизовани. За съжаление не успяхме да отидем до тях.
Какво се случи после? Защо се върнахте към „системата“?
Мира: - Пътешествахме по този начин шест години и последното място, до което бяхме стигнали, беше Нова Зеландия, която се оказа добър пазар на лодки. Решихме да продадем там нашата „Фата Моргана“, по която имаше твърде много за поправяне, а и бяхме свършили парите. Бяхме и изморени. Мая беше на 15 години и беше време да завърши училище. Прибрахме се. Обаче намерихме Канада много различна. Нещата бяха по-трудни, цените на имотите бяха скочили невероятно и вече нямахме шанс да си купим къща. Живеехме в къща под наем. След няколко години усетихме, че тъпчем на едно място и започна да ни липсва стария живот.
Иво: - Дойде и пандемията от КОВИД-19, целият свят се промени. След толкова много преживявания, аз се почувствах като птица в клетка и се депресирах.
Мира: - Решихме отново да станем ветроходци, ала вече по-обмислено и зряло, защото първият път беше някак наивно, макар че беше страхотно и не съжаляваме. Хрумна ни да обвържем пътуването с бизнес и избрахме да си вземем катамаран, който да е като плаващ хотел. Намерихме правилната лодка в Сардиния и сега ще пътуваме с нея с туристи в Средиземно море, стартирайки втория ни морски период.
Иво: - Така и емоцията няма да свършва, и парите. Ще можем и да споделим с повече хора това, което правим и преживяваме, те също да го видят. Когато пътуваш по море, ставаш част от едно общество, което споделя. Най-хубавото е когато вечер хвърлим котва и всички, от децата до най-възрастните, са около огъня, за да си разказват истории. Така научаваш много за дестинациите, но и за лодките.
Как се справи Мая с образованието извън системата?
Мая: - На лодката учех с майка ми, а за мен беше много добре да съм сред природата, да плувам. Скоро спрях да си правя уроците, но четях учебници на различни езици, гледах много документални филми за местата, които посещавахме. Когато се върнахме в Канада, се страхувах, че ще се наложи да бъда с по-малките в училище, но издържах изпитите и ме сложиха при по-големите с една година. Там имах много проблеми, защото бях като извънземна и съучениците ми бяха лоши с мен и ми се подиграваха. С тях нямахме общи интереси и теми за разговор. Не разбирах английския им дори, защото той е от социалните медии, както и техните шеги и гегове. На лодката нямаше много деца и аз не познавах този жаргон, защото бях общувала предимно с възрастни. Затова станах онлайн ученик. След това завърших екология в колеж, където се чувствах добре, защото имаше много практики. Работила съм в Канада в център за лечение на диви животни и в природен парк, в който развеждах посетители и изнасях беседи.
Как ви се вижда Варна и България след 25 години отсъствие?
Мира: - Поради различни обстоятелства не сме се връщали в Европа и не сме идвали дори на гости през тези години. Има причини и оправдания, но определено съжаляваме. Като дойде моментът, всички казаха, че няма да познаем нито Варна, нито България. Наистина беше шокираща изненада, още щом тръгнахме с кола от София, като видяхме новите магазини и жилищни квартали. Бих казала, че българите вече са с по-голямо самочувствие като граждани на европейска държава с отворени граници. Причината, която ни накара да заминем, вече е отпаднала и много българи се връщат у дома през последните години. Това са хора от нашето поколение, които са тръгнали заради по-голяма свобода, повече възможности, сигурна работа и достъп до различни неща.
Иво: - Вижда се, че Европа е стъпила в България. Няма такава голяма разлика между Запада и Изтока. Само се учудваме как не можаха да свържат София и Варна за толкова години и още се строи магистрала „Хемус“. Искаме да покажем на дъщеря ни Стара планина, да може да усети разликата между лете и зиме. Бяхме в Бургас, видяхме Несебър. Движихме се с кола, описвахме й всичко видяно.
Мая: - Аз съм на 21 години и никога не бяха виждала България. Когато дойдохме ме впечатли първо храната, харесах много скарата. Също сградите в социалистически стил, какъвто не съм виждала никъде другаде по света. Всичко е по-развито от това, което очаквах след разказите на моите родители. За първи път срещнах моите роднини. Видях на кого приличам, откъде произхождам и идва езика ни, много ми е интересно.
Описвали ли сте своя живот?
Мира: - Сериозно започнах да описвам нашето пътешествие, когато взехме „Фата Моргана“ и има хубави разкази в нашия блог. Започнах да пиша и публикувам снимки за да може нашите родители и приятели да знаят къде сме и какво се случва, но в един момент ни откриха журналисти и писаха за нас.
Иво: - Хората се вълнуват, защото сме малко българите, които пътуват така.
Мира: - Наскоро се оказа, че и дъщеря ни като дете е водила свой дневник. Четохме го и се смяхме и плакахме заради тези чаровни нейни впечатления от нашите пътешествия.