Всеки спектакъл се променя спрямо публиката, казва режисьорът проф. Христо Христов, от чието рождение днес се навършват 100 години

Всеки спектакъл е непредвидим, колкото и добре да е отрепетиран – той може непрекъснато да се променя спрямо публиката, казва театралният и кинорежисьор проф. Христо Христов, от чието рождение днес се навършват 100 години.
Христо Христов е роден на 11 април 1926 г. в Пловдив. Завършва медицина и първоначално практикува като лекар. През 1958 г. завършва театрална режисура във Висшия институт за театрално изкуство „Кръстьо Сарафов“ (дн. Национална академия за театрално и филмово изкуство - НАТФИЗ). В средата на 60-те години на 20-и в. специализира кинорежисура в Института по кинематография „Сергей Аполинариевич Герасимов" (ВГИК) в Москва, както и при Михаил Ром в студия „Мосфилм“. През 1958 г. дебютира като режисьор с постановката „Генерал Заимов“ от Иван Аржентински в Пловдивския театър, където е режисьор до 1966 г.
От 1967 г. Христо Христов е режисьор-постановчик в Студията за игрални филми „Бояна“. Филмовият му дебют е „Иконостасът“ (1969) по романа от Димитър Талев „Железният светилник“ и е заснет съвместно с аниматора Тодор Динов. Следва серия от творби, посветени предимно на проблемите на съвременността и разкрива­щи българския национален характер, повечето от които сa носители на престижни национални и международни награди. Сред тях са „Наковалня или чук“ (1972), „Последно лято“ (1973), „Дърво без корен“ (1974), „Циклопът“ (1976), „Срещу вятъра“ (1977), „Бариерата“ (1979), „Камионът“ (1980), „Кендзо Танге“ и „Мегаполис“ (1981, документ), „Събеседник по желание“ (1984), „Характеристика“ (1986), „Девет - числото на кобрата“ (1987), „Никола Гюзелев“ (1990), „Мираж под наем“ (1994) и документални филм за изкуство, сред които е „Не се предавай (Dum spiro spero)“ (1995), посветен на художника Златю Бояджиев и оперния певец Борис Христов.
Последната му игрална лента е „Султамит“ (1997). Прототип на героинята е еврейска актриса, която Христов помни от детските си години в Пловдив. Тя е влюбена в човек, който я въвлича в антифашистката борба. Демагогията обаче я съсипва и героинята решава да избяга. Това се оказва невъзможно, осъждат я на смърт. Никой не се осмелява да натисне спусъка, затова ѝ дават цианкалий. „Темата на филма е, че липсата на любов е вече смърт и самата смърт е съществуване без любов“, казва режисьорът за своето произведение във в. „168 часа“ от 3 октомври 1997 г.
БОРБА С ЦЕНЗУРАТА
Според публикация във в. „24 часа“ от 1997 г. името на Христо Христов се свързва най-вече със злополучния филм „Една жена на 33“, в който се разказва за професор, получил титлите си благодарение на трудове, писани от други хора. Филмът е по сценарий на Боян Папазов. Скоро след първите прожекции той е спрян. По височайша заповед тогавашните председатели на творческите съюзи са заключени в ловна резиденция. Там те заклеймяват „Една жена на 33“ като вражески филм, който очерня социалистическата действителност. Тодор Живков пише писмо срещу продукцията.
Колегите на Христов тогава не смеят да се спират с него по улиците. Разправиите около филма разклащат здравето на режисьора, въпреки че той е кален в битките с властта.  
През 1963 г. цензорите забраняват неговата постановка „Мъртво вълнение" по романа на Ивайло Петров в пловдивския театър. Упреците са, че е направен спектакъл срещу ТКЗС-тата. Разстроен от атаките срещу представлението Христов получава първата си хипертонична кома. 10 години по-късно режисьорът е принуден да изреже части от филма си „Последно лято“ по едноименната повест на Йордан Радичков. Адмиралите яростно хулят „Циклопът“, който е прожектиран и в сградата на ООН. „Бариерата“ също не се разминава с по-острите критики. Този път Христов е заподозрян като почитател на Зигмунд Фройд.
„Те за себе си тогава бяха прави, изхождайки от собствената си логика. Не можеха да позволят на някакъв си режисьор да критикува системата им! Не искам да се връщам към онова време и да се правя на герой“, коментира преживелиците си Христо Христов в същата публикация от в. „24 часа“, 1997 г. До сетния си дъх твърди, че не е бил дисидент, а инакомислещ. По времето на снимките на „Една жена на 33“ началници в ЦК се опитват да го рекетират. Тогава го викат и му възлагат да направи филм за Димитър Благоев.
ПРИЗНАНИЕ
Христо Христов е председател на Съюза на българските филмови дейци от 1972 г. go 1983 г., когато е свален от този пост заради оспорвания му филм „Една жена на 33“ (1982). През 1992 г. става първият български кинематографист, избран за член на Европейската филмова академия (EFA). Председател е на Обществения съвет за кино към Ми­нистерството на културата. Автор е на научното изследване „Методът на фи­зическите действия на Станиславски в светлината на учението на Иван Павлов за висшата нервна система“ (1955). Дългогодишен професор е в НАТФИЗ, учител на мнозина от днешните филмови дейци.
Има и няколко десетки постановки на театралната и оперната сцена. Сред забележител­ните му произведения са „Иркутска история“ от Арбузов, „Почивка в Арко Ирис“ от Димитър Димов, „Оптимистична трагедия“ от Вишневски, „Железният светилник“ и „Преспанските камбани“ от Димитър Талев, „Бай Ганьо“ от Алеко Константинов, „12-а нощ“ от Шекспир, „Три високи жени“ от Едуард Олби, „Антигона 43“ (оперна постановка).
Между многобройните отличия на кинематографиста са държавната награда „Св. Па­исий Хилендарски“ за творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции, наградата на Министерството на културата за цялостен принос към българското кино, награда за режисура (Варна, 1969), награда на младежкото жури и награда на ФИПРЕССИ (Локарно, Швейцария, 1970) за филма „Иконостасът“, „Златна роза“ за „Наковалня или чук“ (Варна, 1972), златен медал (Сан Ремо, Италия, 1974) и награда за най-добър чуждестранен режисьор (Атланта, САЩ, 1974) за „Последно лято“, първа награда (Варна, 1974) и „Златна палма“ (Прат, Франция, 1978) за филма „Дърво без корен“, специална награда (Варна, 1976), диплом (Западен Бер­лин, 1977) и отличие (Шчечин, Полша, 1980) за „Циклопът“, сребърна награда (Москва, 1979) и „Златна роза“ (Варна, 1980) за „Бариерата“, награда на Съюза на българските филмови дейци (1984) и специална награда (Варна, 1984) за филма „Събеседник по желание“, първа награда (Варна, 1986) и награда и диплом (Москва, 1985) за „Характе­ристика“.
На 24 ноември 2004 г. на тържествена церемония в Министерския съвет премиерът Симеон Сакскобургготски връчва държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“ на Христо Христов за стимулиране на творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции.
/БС/отдел „Справочна“/
ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ: БТА, ВИНФ, 24.11.2004; в. „Земя“, бр. 65, 18 април 2017; в. „24 часа“, бр. 80, 22.3.1997; в. „168 часа“, бр. 40, 3.10.1997; Бюлетин ба БТА „Личностите на света“, бр. 4, 1996; Кой кой е в България, София 1998, с. 746
/КБ