Индустриалната политика се върна с "гръм и трясък" в САЩ

Индустриалната политика се завърна в САЩ. При това с гръм и трясък. Зад гърба ни остават десетилетията на доминиращата идеология и политика за изтласкване на правителството и правителствената намеса и влияние в структурата на икономиката. Може да се убедим в това, само като споменем три законодателни инициативи от най-близкото минало – Закона за инвестиции в инфраструктура и работни места, Закона за наука и полупроводникова индустрия (CHIPS и Science Act) и, не на последно място, Закона за намаляване на инфлацията. Всеки един от тези актове съдържа в себе си съществени белези за индустриална политика, пише в свой анализ Бари Айхенгрийн за "Проджект Синдикейт".  Айхенгрийн е професор по икономика и политически науки в Калифорнийския университет, бил е и старши политически съветник в Международния валутен фонд (МВФ). 
Това, което става в САЩ има широк отзвук, пише анализаторът. В желанието си да защитят и укрепят своята промишлена база други страни отговориха на САЩ с ответни мерки. Въпросът дали да приветстваме завръщането на правителствено мотивираните усилия, е ключов, смята колумнистът на "Проджект синдикейт".  
Индустриалната политика е отколешно явление, което датира още от времето на Алекзандър Хамилтън - първия финансов министър на САЩ и неговия “Доклад за промишлеността“ от 1791 година. Да не кажем дори, че корените й са още по-назад във времето - до Жан-Батист Колбер,  ключов министър при управлението на френския крал Луи Четиринайсети през 60-те години на 17 век. И така до края на 20 век, когато индустриалната политика изпадна в немилост. 
Опростени модели на пазарната икономика не допускаха каквато и да било правителствена намеса в подкрепа на конкретни индустриални сектори. А и доказателствата в подкрепа на ефективността на индустриалната политика издишаха, припомня професор Айхенгрийн. Данъчните облекчения и тарифите отвориха широко вратата пред печалбарството, за да разпилее предоставяния ресурс и увеличи субсидиите към неефективни и незаслужаващи подкрепа производители. 
Днес сме свидетели на обратния процес. Моделът за “големия тласък“ на индустриализацията придобива ново теоретично и интелектуално разбиране, а пазарът с предоставения му контрол над икономическото развитие се превърна в рисков фактор и заплаха да остави много хора и цели региони зад борда. 
Ясно беше, че приливът на пазарните сили не вдига всички лодки еднакво, но в името на идеологическата чистота това се пропусна услужливо, пише авторът. Концентрацията на бедност и обезлюдяването на цели региони, какъвто е примерът с Апалачите в САЩ, трябва да подейства като студен душ, предупреждава той. 
Международното, геополитическо съперничество между Китай и Запада оправда политики като връщането на производствени мощности или пък приоритизирането на отрасли, под предлог, че те са ключови за националната сигурност. Тези изключения не противоречат на свободната търговия, като икономическата теория и международното право са признали отдавна правото им да съществуват. Всъщност, напрежението между САЩ с Китай ни припомни този фундаментален факт, пише още проф. Айхенгрийн.
И въпреки всички примери за реабилитация на индустриалната политика в последно време, продължава да витае добрият стар въпрос за ефективното използване на обществения ресурс като противовес на желанието за “лесни и бързи пари“ - как да сме сигурни кои ще бъдат секторите и фирмите, които ще подобрят своята ефективност с “наливаните“ в тях обществени средства? Спорно е и за кои отрасли трябва да важат изключенията, мотивирани с аргументи за националната сигурност. 
Или казано по-иначе - кой или какво ще гарантира, че с целевите си политики политическият процес е насочен към правилните сектори?
Навремето политическият стратег Джеймс Карвил изрече “икономиката, глупако“, но когато става дума за индустриална политика, трябва да признаем, че политиката е водеща, заключава проф. Бари Айхенгрийн.