Текущият седемгодишен програмен период на Европейския съюз, в чийто рамки попадна и управлението на Националния план за възстановяване и устойчивост (НПВУ), беше наистина предизвикателен за България. В много отношения той се оказа по-сложен, отколкото изглеждаше в началото. Формулирането и изпълнението на Плана се превърнаха в сериозен тест за това, доколко държавата може да мисли и действа стратегически в условия на външен натиск и вътрешна нестабилност. За страни като България тежестта на НПВУ беше по-голяма от тази на обичайните европейски инструменти - не само заради размера на ресурса, а и защото за кратък период трябваше да се направят реформи, които по принцип отнемат години. Това каза Томислав Дончев, вицепремиер и министър на иновациите и растежа в оставка, в интервю за БТА.
Формулирането, програмирането и управлението на НПВУ изискват визия, координация между институциите и последователност при изпълнението. Основно предизвикателство в целия процес е и готовността да се плати политическата цена на реформите, за които са необходими политическа зрялост, търсене на консенсус и вземане на трудни решения в условията на честа смяна на управления и ограничена приемственост, посочва Дончев.
По думите му устойчивостта, ефективността на реформите, както и настъпващите с тях промени, зависят от наличието на политическо лидерство и поета отговорност. Затова реформите не трябва да се възприемат като експертно техническо задание за администрацията. В по-широк план НПВУ напомни, че европейските инструменти не могат да заменят националната визия за развитие, допълва вицепремиерът в оставка.
Според него част от уроците, свързани с НПВУ, са вече осъзнати, но процесът далеч не е приключил. Истинското мерило, по думите на Дончев, няма да бъде формалният край на НПВУ (крайният срок за допустимост на разходите по Механизма за възстановяване и устойчивост на ЕС е 31 август 2026 година - бел. реп.), а дали натрупаният опит ще се превърне в по-зрели управленски практики и в по-ясна способност за стратегически избор в бъдеще.
Томислав Дончев описва и институционалното място на Министерството на иновациите и растежа (МИР) и неговата роля при управлението на индустриалната политика на България, за значението на администрираните програми от Министерството за преструктурирането на националната икономика - Програма „Научни изследвания, иновации и дигитализация за интелигентна трансформация“ (ПНИИДИТ) и Програма „Конкурентоспособност и иновации в предприятията“ (ПКИП), за самия процес на трансформация на стопанството, за вътрешното потребление и европейските фондове като двигатели на растежа за българското стопанство и за позицията на България в дебата за бъдещето на кохезионната и селскостопанска политики на ЕС.
Следва целият текст на интервюто:
Г-н вицепремиер, Министерството на иновациите и растежа (МИР) намери ли и затвърди ли своето институционално място в държавната администрация?
- Министерството на иновациите и растежа е сравнително нова структура и е нормално да има въпроси за мястото и ролята му. Самият аз бях скептичен в началото дали тази отделена част от Министерство на икономиката ще бъде успешен модел, защото създаването на министерство не е гаранция за иновации – това съм го казвал неведнъж. Основната му задача е да концентрира политики, които преди бяха разпилени и да превръща европейските средства в реален икономически ефект.
МИР започна да изгражда своя институционален профил най-вече чрез управлението на програмите за конкурентоспособност, иновации и растеж. Това е ключово, защото именно там се вижда дали администрацията може да работи бързо, предвидимо и в полза на бизнеса. Истината е, че институционалното място не се „дава“, то се извоюва – с капацитет, с координация и с резултати. В крайна сметка, успехът на МИР няма да се измерва с административни схеми, а с това дали ще видим повече инвестиции, по-висока производителност и реална модернизация на българската икономика.
Как ще оцените дейността на МИР при изпълнението на задачата да провежда и направлява индустриалната политика на България чрез привличане на външни инвестиции и на средства по европейските фондове и механизма за възстановяване и устойчивост?
- Индустрията остава фундамент за икономическото развитие на България - тя е гръбнакът, върху който можем да градим висока добавена стойност и свързано производство. Нашата задача е не само да осигурим европейски средства, но и да ги насочим към реални, устойчиви инвестиции, които да създават работни места и да модернизират промишления сектор.
На практика европейските фондове изпълняват две основни функции. От една страна, те осигуряват ресурс за ключови предпоставки за индустриално развитие - инфраструктура, енергийна ефективност, дигитализация и иновации. От друга страна, те действат като сигнал към инвеститорите и инструмент за намаляване на първоначалния инвестиционен риск. Именно тази втора функция често е решаваща за дългосрочния ефект върху индустрията.
В този контекст оценката на една институция, натоварена с провеждането и направляването на индустриалната политика, следва да бъде принципна и да отчита ясно нейната роля и отговорност. Задачата на държавата не е да замества пазара или да взема инвестиционни решения вместо бизнеса, а да формулира ясна визия, да определя приоритети и да подрежда публичните инструменти по начин, който създава предвидимост и намалява инвестиционния риск. Европейските фондове и механизмът за възстановяване и устойчивост са ключов ресурси в този процес - както чрез осигуряване на предпоставки за индустриално развитие, така и като сигнал към инвеститорите.
В крайна сметка средствата от ЕС, отнесени към реалните обороти в бизнеса са нищожна част. Те имат възможността да бъдат само катализатор, който при умно използване да направи „реакцията“ възможна. Сходна е и ролята на европейските инструменти по отношение на външните инвестиции. Те могат да подпомогнат процеса, но рядко са решаващият фактор. Инвеститорите вземат решенията си основно на база човешки капитал, инфраструктура, стабилност на правилата и ясна дългосрочна посока. Европейското финансиране може да подсили тези фактори, но не може да ги замести.
Затова една честна оценка на изпълнението на индустриалната политика не минава през обема на привлечените средства, а през резултатите – дали индустрията става по-технологична, дали се създава устойчива заетост и дали България се интегрира по-добре в европейските и глобалните вериги на стойността. Това е реалната мярка за ефекта от европейските инструменти и външните инвестиции.
България усвоява или инвестира европейските средства – има ли разлика между двете формулировки и коя е валидната формулировка днес?
- Хубав въпрос. Всъщност никога не съм харесвал думата „усвояване“, когато говорим за пари. Докато мислим основно за усвояването на европейските пари, само ще усвояваме. Не че нямаме нужда от средства, но на първо място имаме нужда от дръзки цели. Чак след това може да се замислим как да осигурим ресурсите за тяхното осъществяване.
Разликата между „усвояване“ и „инвестиране“ не е просто терминологична, а съдържателна. Усвояването поставя фокуса върху правилата, процедурите, сроковете и това дали средствата са разплатени коректно и навреме. Това беше напълно логичен и необходим подход в първите години след членството ни в ЕС, когато приоритетът беше наваксване на инфраструктурни дефицити и изграждане на административен капацитет.
Проблемът възниква, когато този модел се превърне в траен управленски навик. Когато основният въпрос е „как да усвоим средствата“, а не „какво искаме да постигнем с тях“, европейското финансиране започва да работи като самоцел, а не като инструмент за промяна. Не защото ресурсът не е необходим - той е - а защото липсва ясната рамка, в която този ресурс да бъде подчинен на по-дългосрочни цели.
Точно тук новите европейски инструменти, и най-вече Планът за възстановяване и устойчивост, промениха логиката. Те не финансират просто разходи, а изискват резултати и реални реформи. Промяната започва тогава, когато държавата използва европейските средства не като заместител на визията, а като лост за постигане на по-дългосрочни и по-дръзки цели. Това означава първо ясно дефиниране на цели, след това избор на политики и едва накрая - осигуряване на ресурсите за тяхното реализиране.
Налице ли са институционалните и инфраструктурни предпоставки за необратимост и ускоряване на процеса на преструктуриране на националната икономика, на нейната цифровизация и „позеленяване“?
- През последните двайсет години България се интегрира в пазарите на ЕС на база на предприемачески талант, много труд и упоритост, но и поддържайки като основно конкурентно предимство ниските оперативни разходи. Въпреки че изигра своята историческа роля, този модел е изчерпан. Ако искаме да се позиционираме на по-високо ниво, да получаваме по-високи доходи, да имаме повече постъпления в бюджета, то ни предстои трудният път нагоре по веригата на по-високата добавена стойност. Това е далеч по-сложно упражнение и не може да бъде сведено до дигитализацията и „позеленяването“. Естествено, те са част от процеса, но той включва още - квалификация на работната сила, бизнес инфраструктура (индустриални зони), иновационна инфраструктура (достъп до уникално лабораторно оборудване, суперкомпютри и услуги, базирани на изкуствен интелект), по-добра хоризонтална и вертикална интеграция на икономиката, но най-вече по-амбициозни цели. Стремежът на България не може да бъде производство на по-евтино зъбно колело - трябва да се стремим да умножим капацитета, който вече сме натрупали в сфери като космос, дронове, роботи, мехатроника, оптика, електроника и т.н.
Планът беше до 2027 година България да има нано- и микросателити на орбита. Има осигурени средства, надявам се това да се случи.
Кои осъществени мерки или такива, които предстоят да се изпълнят, ще изтъкнете като съществени в процеса на цифрова и зелена трансформация на българската икономика?
- Ако стъпим на тази рамка, по-важно е да говорим не за всички мерки, а за онези, които на практика започват да променят поведението на икономическите участници.
На първо място бих откроил мерките, които насърчават дигиталната модернизация на предприятията - особено в производството. Те са съществени не защото въвеждат технологии сами по себе си, а защото променят начина на управление, организацията на процесите и включването на фирмите във веригите на стойността. Там, където това се случва, дигитализацията вече не е „ИТ проект“, а част от бизнес модела.
Второ, важни са мерките, които свързват зеления преход с икономическа логика - инвестиции в енергийна ефективност и възобновяеми източници, които намаляват разходите и повишават предвидимостта за бизнеса. Когато тези инвестиции са обвързани с технологично обновление и модернизация на производството, те започват да имат реален структурен ефект, а не остават само екологична мярка.
Трето, все по-ясно се вижда значението на мерките, насочени към уменията и човешкия капитал. Именно тук дигиталната и зелената трансформация се срещат с преструктурирането на икономиката. Без кадри, които могат да работят с новите технологии и процеси, дори най-добрите инвестиции остават частично използвани.
И накрая, макар често да остават на заден план, мерките за дигитализация на администрацията и подобряване на регулаторната среда също имат ключова роля. Те не движат трансформацията директно, но създават условията тя да бъде по-бърза, по-предвидима и по-малко рискова за бизнеса.
Подкрепата за цифровата и зелената трансформация, особено за малките и средните предприятия, остава сред водещите приоритети. Тя се реализира както чрез безвъзмездна финансова помощ, така и чрез финансови инструменти, насочени към повишаване на конкурентоспособността и устойчивостта на бизнеса.
По Програмата "Научни изследвания, иновации и дигитализация за интелигентна трансформация" (ПНИИДИТ) е отворена в момента процедура за зелени и цифрови партньорства с бюджет от 61 млн. лева. Чрез нея се насърчава сътрудничеството между предприятията и научните организации за разработване и внедряване на иновативни цифрови и екологични решения с пазарен потенциал.
По програмата за конкурентоспособност (Програма „Конкурентоспособност и иновации в предприятията“ – ПКИП, бел. реп.) вече са в изпълнение първите договори за разработване и внедряване на иновации в предприятията, като сред приоритетните направления са „Информатика и ИКТ“ и „Чисти технологии, кръгова и нисковъглеродна икономика“. През 2025 г. бяха обявени допълнителни процедури в тази посока с общ бюджет над 310 млн. лв. – две, насочени към повишаване нивото на дигитализация на предприятията и една, фокусирана върху енергийната ефективност, използването на възобновяеми енергийни източници и технологии за съхранение на енергия. Интересът от страна на бизнеса към тези мерки беше значителен. През следващата година се предвижда стартиране на нова мярка за ускоряване на прехода към кръгова икономика и повишаване на ресурсната ефективност на предприятията чрез внедряване на зелени технологии. Тя ще се реализира чрез подхода на интегрирани териториални инвестиции с бюджет от 162 млн. лв. Допълнително, 59 млн. лв. ще бъдат насочени към разработването и производството на чисти и ресурсно ефективни технологии от критично значение, както и към инвестиции, които допринасят за укрепване на стратегическите вериги за създаване на стойност.
Защо е важен националният суверенитет на България в областта на изкуствения интелект?
- Всъщност без него държавата губи способността си да управлява, да носи отговорност и да защитава обществения интерес в условията на дълбока технологична зависимост - положение, сравнимо с поемането на ангажименти по договор, чиято логика не е напълно разбираема, но чиито последици остават изцяло за нейна сметка.
Скоро обществата, народите и икономиките ще се разделят на две групи. Ползватели на услуги, базирани на ИИ, и разработчици на ИИ модели и услуги. Аз смятам, че амбицията ни трябва да е насочена към втората група. В допълнение към всички световни успехи на Института INSAIT, ние сме още в началото на създаването на суверени способности в сферата на ИИ. Още в началото на тази година успяхме да разработим и защитим проект за нов супер компютър Discoverer с модерни графични процесори. Новата хибридна архитектура многократно увеличи производителността при задачи с изкуствен интелект, машинно обучение и обработка на големи масиви от данни.
Вътрешното потребление и разходването на средства по европейските фондове и по Механизма за възстановяване и устойчивост бяха сочени като два основни двигателя на развитие на българската икономика. Валидна ли е все още тази теза?
- Вътрешното потребление зависи от доходите, инфлацията и демографията и само по себе си не може да поддържа по-висок и устойчив растеж, ако не върви ръка за ръка с повишаване на производителността. Европейските средства също имат силен ефект, но все по-важно става не колко са, а как и колко бързо се използват, към какви инвестиции се насочват и дали са обвързани с реални реформи и качествени проекти.
Затова днес по-скоро можем да говорим за тези два фактора като за стабилизиращи и поддържащи двигатели, отколкото като за достатъчна основа за дългосрочен растеж. Те помагат икономиката да се движи напред в по-трудни моменти, но сами по себе си не могат да решат структурните проблеми.
Ако искаме устойчив растеж в по-дълъг хоризонт, към тях трябва да се добавят по-силна частна инвестиционна активност, технологично обновление и по-добро използване на човешкия капитал. С други думи, тезата остава вярна като описание на сегашната динамика, но вече не е достатъчна като стратегия за бъдещото развитие.
Очаквате ли да настъпят промени в позицията на България в дебата за многогодишната финансова рамка и бъдещето на кохезионната и селскостопанска политики?
- Мисля, че на прага на четвъртия ни програмен период като част от Европейския съюз вече натрупахме достатъчно опит и самочувствие, за да можем да заявим по категоричен начин националната си позиция и да я отстояваме аргументирано и последователно пред останалите държави членки и Европейската комисия.
Мобилизирахме усилия, за да формулираме една стратегически ориентирана национална позиция, да откроим основните ни приоритети в преговорния процес, както и червените ни линии. Смятам, че успяхме да се справим добре с тази задача. Изведохме ясни и категорични аргументи по всички основни елементи на позицията ни – и за риска от обезличаване на Кохезионната политика и Общата селскостопанска политика, и за предложената сложна архитектура на изпълнение, и за полу-механичното обединяване на два по-скоро алтернативни подхода – на резултатно-ориентираното и на разходно-ориентираното изпълнение. Ясно откроени са и възраженията ни по въведения таван на алокациите, който компрометира справедливостта на методологията за разпределяне на средствата по държави, както и срещу изключването на регионите, граничещи с Черно море, от получаващите допълнителна компенсация за последствията от войната в Украйна.
Не по-малко важно е, че успяхме да отворим този процес извън администрацията - националната ни позиция по предложението на Европейската комисия за следващия програмен период беше разработена в активен диалог както с местните власти, така и със социалните партньори. Добрата новина е, че вижданията ни по всички ключови въпроси съвпадат и основните елементи на позицията ни са на практика консенсусни. Това ми дава увереност, че България може да отстоява приоритетите си последователно и консистентно във всички формати – както в Съвета на ЕС, така и в Комитета на регионите и Икономическия и социален съвет.
Същевременно би било проява на стратегическо късогледство, ако не съумеем да проявим известна гъвкавост в хода на преговорите. Опитът ме е научил, че всяка държава има шанс да отвоюва „своето“ в преговорния процес – стига да има силни аргументи, но и добри съюзници. Трябва едновременно да отстояваме позицията си, като заявяваме ясно и категорично червените си линии, но и да сме способни да водим преговорите умно, като търсим съмишленици за всяка битка. Невъзможността да адаптираме позицията си спрямо хода на преговорния процес би ни поставила в изолация и би лишила страната ни от лостове за въздействие.
И още много важно нещо – преговорите по законодателния пакет са само един елемент от пъзела. Не по-малко важно ще бъде как ще проведем процеса по програмиране. А той ще бъде реален тест за това дали сме научили уроците си от изпълнението на Плана за възстановяване и устойчивост (ПВУ). Защото липсата на политическа стабилност и на достатъчна категоричност в провеждането на реформите по Плана доведоха до толкова сериозни забавяния, че се наложи през последната година да работим в режим на наваксване и „гасене на пожари“. Затова, програмирайки за периода 2028-2034 г., трябва да поставяме целите по-умно, да заложим смислени реформи и постижими резултати и не трябва да позволяваме общините, гражданите и бизнеса да се превръщат в заложници на липсата на политическа стабилност или на невъзможността за провеждане на реформи на национално ниво.
Сегашният седемгодишен период, в чиито рамки попадна формулирането и изпълнението на Националния план за възстановяване и устойчивост, е предизвикателен за България, конкретно. Кои са уроците, които трябва да бъдат научени и до колко научени са те от политическата класа?
- Този период беше наистина предизвикателен за България и в много отношения се оказа по-сложен, отколкото изглеждаше в началото. Формулирането и изпълнението на Националния план за възстановяване и устойчивост се превърнаха в сериозен тест за това доколко държавата може да мисли и действа стратегически в условия на външен натиск и вътрешна нестабилност. За страни като България тежестта на НПВУ беше по-голяма от тази на обичайните европейски инструменти – не само заради размера на ресурса, а защото в кратък период трябваше да се направят реформи, които по принцип отнемат години.
Първият голям урок е, че НПВУ не е просто програма за финансиране. Той изисква визия, координация между институциите и последователност при изпълнението. Именно тук изпъкна стар проблем – липсата на устойчив политически и институционален капацитет за водене на комплексни политики отвъд краткия политически хоризонт. Планът не създаде този проблем, но го направи много видим.
Вторият важен урок е, че основното предизвикателство не беше в парите, а в готовността да се плати политическата цена на реформите. За първи път европейското финансиране беше пряко обвързано с конкретни законодателни и институционални промени. Това изискваше политическа зрялост, търсене на консенсус и вземане на трудни решения - нещо, което е особено трудно в условия на честа смяна на управления и ограничена приемственост.
Процесът показа и още нещо важно - реформите не могат да се „изпълнят“ само на експертно ниво. Администрацията може да подготвя и да прилага, но истинската промяна изисква ясно политическо лидерство и поета отговорност. Когато реформите се третират като техническа задача, ефектът им остава ограничен и трудно устойчив.
В по-широк план НПВУ напомни, че европейските инструменти не могат да заменят националната визия за развитие. Те могат да ускорят промяната, но само ако са част от по-ясна и споделена посока. Когато такава визия липсва или се променя с всеки политически цикъл, дори най-силният инструмент започва да създава напрежение вместо устойчив резултат.
Що се отнася до това доколко тези уроци са научени, отговорът е по-скоро предпазлив. Част от тях вече са осъзнати, но процесът далеч не е приключил. Дали най-важните уроци са научени, тепърва ще стане ясно от начина, по който Планът ще бъде управляван и изпълнен в оставащото време. Истинското мерило няма да бъде формалният край на НПВУ, а дали натрупаният опит ще се превърне в по-зрели управленски практики и в по-ясна способност за стратегически избор в бъдеще.