Мирела Иванова в „Час ЛИК“ на БТА: По-добре да премълчим една неистина, отколкото да я превърнем в литература

Мълчанието е част от литературата. Не обичам големите безкрайни говорилни. По-добре да замълчим, да премълчим една неистина, отколкото да я превърнем в литература, казва Мирела Иванова в „Час ЛИК“ на БТА. Поетесата и драматург на Народния театър представя своята лична антология, наречена „Призоваване на поезията“.
„Един мъж, изкусителен като ябълка/ Един мъж, изящен като аспержа/ Един мъж, бъбрив като грозде/ Един мъж, напращял като диня/ Един мъж, скучен като банан/ Един мъж, общителен като зелка... Нищо лично, просто си се мотая/ по пазара в петия ден/ на протеиновата диета“. Това може да роди само въображението на жена, чието име е съставено от ноти и е обречено да бъде най-немузикалната песен, вдъхновена от сиво – ми-ре-ла... Нейните стихотворни разкази са като отрязани стръкове цветя – красиви в цвета и леко зловещи в стеблото... Те са и наслада и упование, и сила да вярваме и да знаем, че от дъното на дъното могат да излетят птици, а свободата им се превръща в знак за добро начало. Нейната поезия всъщност е обърнатата страна на прозата – в буквален и преносен смисъл. Тя смело дава това, което се очаква от всяка мислеща личност, изправена в общественото пространство – диагноза, рецепта и лечение – за обществото, за неговия език и култура, за неговата социална плътност и възможност да върви, по възможност възроден и към някакви светли бъднини. И не на последно място – да открива живеца във всяка брънка от своето развитие.
„От това момиче, което на 14 години потърси спасение в думите, е останала свърхчувствителността. Продължавам да съм толкова ранима и да се правя на толкова силна. А поезията несъмнено ми дава знаци, че това е пътят“, казва Мирела Иванова. 

ЗА РАНИТЕ, ПАМЕТТА И СИЛАТА И НЕПРЕКЪСНАТОТО ПРИЗОВАВАНЕ
Поезията никога не идва шумно. Тя не нахлува, не настоява, не обяснява себе си. Понякога се появява като знак, друг път като болка, като памет, като внезапно проглеждане за света. За Мирела Иванова тя е „призоваване“ – продължително, непрекъснато движение между вътрешния свят и живота отвън. Новата ѝ антология, събрала 111 стихотворения и нов цикъл текстове, носи усещането не само за литературен избор, но и за равносметка. Разговорът с поетесата преминава през паметта, езика, самотата на силния глас и цената на верността към собствените убеждения.
„Поезията е навсякъде“, казва тя. Не само в небесните знаци или в редките мигове на просветление, а и във всекидневното движение на човека, който „тича с триста раници по земята“. Именно затова думата „призоваване“ ѝ е толкова близка – защото съдържа усещането за непрекъснатост, за невидим глас, който не престава да вика.
Когато е млада, светът ѝ се е разкривал изцяло през метафората. Дърветата били „зелени приятели“, небето – „синя звезда“. Днес, признава тя, гледа с „по-опитомени очи“, но поезията не е престанала да я търси. И може би именно това е нейната спасителна сила – че продължава да държи човека изправен, дори когато светът огрубява.
РАВНОСМЕТКАТА НА ЕДИН ЖИВОТ ПРЕЗ ДУМИТЕ 
Още на 14 години Мирела Иванова открива убежище в думите. От онова момиче е останала свръхчувствителността – ранимостта, прикривана зад привидна сила. „Поезията несъмнено ми дава знаци, че това е пътят“, казва тя.
Антологията ѝ събира текстове, писани в продължение на десетилетия. И макар подобна книга неизбежно да носи усещането за равносметка, Мирела Иванова не приема това като край, а като своеобразно преподреждане на живота „през думите“. 
Изненадата за нея не е в собствените стихове, а в тяхната болезнена актуалност. Текстове, написани преди четиридесет години, звучат „насъщно актуално“ и днес. Това вероятно е най-тревожното доказателство, че някои човешки страхове и обществени дефицити остават непроменени.
Поетесата признава, че винаги е пропускала през себе си както обществената, така и политическата енергия на времето. Превръщала е публичното в лично и личното в обществено. Именно затова срещата със собственото творчество след години не е била сантиментална, а почти стряскаща. Най-трудно ѝ е било да повярва, че е имала толкова сила да превърне „едновременността и неистовостта“ на живота в поезия.
А когато човек препрочита собствените си стихове след десетилетия, „вижда всичко, казва тя, и талант, и рани, и сила, и отстояване, и падане, и провали, и успехи, и много, много любов“.
ПАМЕТТА СРЕЩУ НИЩЕТАТА НА ЕЗИКА 
Мирела Иванова не се страхува от забравата. Страхува се от липсата на памет. Разликата е съществена, защото забравата е човешка, а липсата на памет е отказ от човечност.
Тревогата ѝ днес е свързана с цялостното обедняване – на езика, на чувствителността, на начина, по който хората се отнасят едни към други. Според нея езикът неизбежно отразява живота ни и затова обеднява заедно с душевността ни. „Ще ми се да не го бях преживявала за втори път“, признава тя.
И все пак, поетесата не вярва, че езикът остарява. Напротив, той е „твърде жив“. Променя се непрекъснато, защото хората го променят. Надеждата ѝ е тази промяна да бъде към добро.
Особено важна за нея остава срещата на младите хора с поезията. С радост говори за учениците, участвали в инициативата „Литературата не е музей“, и вярва, че всяко от 111-те стихотворения в антологията може да бъде припознато, прието или дори оспорено от младия читател. Защото поезията не е утеха единствено – тя е и съпротива, и предизвикателство.
САМОТАТА НА СВОБОДНИЯ ГЛАС
Според Мирела Иванова българската литературна среда трудно понася силните и самостойни фигури, особено онези, които остават извън групите и удобните зависимости. А жените, казва тя, трябва да проявяват още повече характер, за да продължат по пътя си.
Самата тя никога не е усещала нужда да смекчава гласа си, за да бъде приета. Имало е моменти на натиск, но верността към собствените ценности винаги е била по-силна. Тя се определя като колебаещ се човек, но не и като човек, който се отказва от трудните морални избори.
В разговора ни отсъства всякаква поза на „културен елит“. Мирела Иванова категорично отказва подобна идентичност. Тя говори за улиците, за трамваите, за клошарите, които храни, за всекидневния живот, в който живее като „един нормален човек“.
И може би именно там се случва истинската поезия, не в литературните митологии, а в онези „редки мигове“, когато човек ненадейно и щастливо се докосва до нея.
В анкетата на „Час ЛИК“ БТА записа не хора от улицата, а четиримата актьори, чели творбите на Мирела Иванова, на премиерата на „Призоваване на поезията“ в софийската книжарница „Умберто & ко“ – Ириней Константинов, Деян Донков, Велислав Павлов и Дарин Ангелов.
„Час пикс“ представя снимки от архива на БТА. Най-старата е отпреди четвърт век.
„Час пик“ е рубриката, в която гостът отговаря на три „неудобни“ въпроси: Кога мълчанието е било по-важно за Вас от литературата? Кога за последно се усъмнихте в собствената си морална правота?  Чувствали ли сте се някога част от културен елит, който говори красиво за болката на другите, но живее далеч от нея? 
„Час ЛИК“ на БТА завършва с „Портрет в 3 думи“.
Екип „Час ЛИК“: 
Даниел Димитров – идея и концепция,Валя Ковачева – монтаж,Емил Александров, Красимир Михайлов – оператор студио,Богдана Димитрова – фото архив,Емил Граничаров – шапка,Стефан Ковачев – социални медии,Наталия Добрева – графичен дизайнер,Боряна Тончева – ръководител „Студио БТА“,Даниел Димитров – автор и водещ.