Покрай Пенчо Славейков са създадени много естетически клишета, които подлежат на опровергаване или прецизиране, каза проф. Николай Димитров

Покрай Пенчо Славейков са създадени много естетически клишета, които подлежат на опровергаване или поне на прецизиране. Това каза преподавателят и литературен историк проф. Николай Димитров във Велико Търново по време на дискусия в пресклуба на БТА, посветена на 160-ата годишнина от рождението на поета и на българския модернизъм. Инициативата е под надслов „Пенчо Славейков днес“ и се организира от Българската телеграфна агенция.
Проф. Димитров изрази съжаление, че тези устойчиви представи за Славейков и за кръга „Мисъл“ продължават да се възпроизвеждат както в училище, така и в университетите. По думите му е необходимо част от установените оценки за твореца да бъдат преосмислени. Той постави и въпроса дали културологичната роля на Пенчо Славейков не е по-значима от създаденото от него литературно наследство.
Възловата дума, която би изградила в съзнанието ни Пенчо Славейков като творец, може би е противоречие, посочи проф. Димитров. Според него самият Славейков създава тази реалност около себе си – в неговите идеи и действия има множество противоречия, които той осъзнава и приема. За поета противоречието е житейска максима, свързана с развитието и непрекъснатото самоусъвършенстване на човека и обществото.
Проф. Димитров отбеляза, че едно от големите противоречия в биографията на Славейков е свързано с физическото му страдание. Макар да е болен през значителна част от живота си, неговата поезия не е поезия на страданието. Тя е по-скоро елитарна, а меланхолията му може да бъде определена като „светла меланхолия“ – състояние, което не води до безнадеждност, а насочва към бъдещето.
По думите на преподавателя в творчеството на Славейков се среща и друго привидно противоречие – силната връзка с миналото, бащата и традицията, съчетана с постоянен стремеж към бъдещето и към образа на човека, който предстои да бъде.
Друга ключова дума при разглеждането на естетическото присъствие на Славейков е еманципация, каза проф. Димитров. Тя е свързана със стремежа на поета към освобождаване от културните и литературните стереотипи, от ограниченията на колектива и дори от собствените му установени представи. В културен план това е еманципация на литературата като изкуство със свои задачи и обществена роля, както и разграничаване на елитарната от масовата литература.
Проф. Димитров припомни, че тази година се навършват 120 години от излизането на книгата „Сън за щастие“. Според него тя не е модерна в същинския смисъл на думата, но е важна за българската литература, защото за първи път създава усещане за цялостна книга, а не просто за сборник от стихотворения. Славейков държи на идеята книгата да има собствен вътрешен заряд и концепция.
Като друга значима творба той посочи „На острова на блажените“, която вече е свръхконцептуална книга. Според него, заедно с „Безсъници“ на Пейо Яворов тя поставя началото на разбирането, че поезията трябва да бъде организирана като цялостен художествен свят, а не само като съвкупност от отделни текстове.
Проф. Димитров коментира още, че при Славейков ясно присъства идеята за гения като духовен водач на човечеството, което е свързано с неговата концепция за елитарността на изкуството.
Пенчо Славейков отстоява разбирането, че езикът се усвоява чрез литературата, а не единствено в аудиториите и чрез езиковедски учебници. Именно затова той си позволява да използва и разговорна реч, особено в своите критически текстове, отбеляза още проф. Димитров.
В рамките на дискусията преподавателят засегна теми, свързани с модернизма, романтизма и неоромантизма, с определянето на Славейков като идеалист и декадент, с политическите убеждения на творците, символизма, езотеризма и философските измерения на неговото творчество.