Празнините в историята също могат да бъдат свидетелства, казва художничката Красимира Буцева

„Колкото повече се опитваме да запълним празнината, толкова по-ясно ни става, че е невъзможно“, казва пред БТА визуалната артистка Красимира Буцева. Тя е съавтор на мултимедийната инсталация „Съседите“, с която България участва в 60-ото Венецианско биенале за изкуство през 2024 г. По думите ѝ при работата с миналото първоначалният стремеж е да се постигне цялост на разказа, историята или архива, но подобен опит може да се окаже подвеждащ.
„Това всъщност би подвело и създало една фалшива история. Липсите сами по себе си започват да се превръщат в свидетелства, в доказателства“, казва Буцева. Тя свързва тази идея с понятието „негативен позитивизъм“ на Еял Вайцман, директор на Forensic Architecture. По думите ѝ Вайцман заема термина от криминалистиката и го развива във философска посока, разглеждайки отсъствието като доказателство, което може да покаже повече от присъстващото.
КАКВО ОСТАВА ОТ АРХИВА
В проекта „Съседите“ на Красимира Буцева, Лилия Топузова и Джулиан Шехирян въпросът за отсъстващото започва още от самия архив. През 1990 г. тогавашният министър на вътрешните работи Атанас Семерджиев нарежда унищожаването на 40 процента от архива на Държавна сигурност, припомня Буцева.
Празнини има и в спомените на оцелелите от лагерите, с които тя работи. Много от тях е трябвало да мълчат повече от 30 години, преди да могат да разкажат преживяното, а самият травматичен спомен според Буцева също съществува чрез пропуски и фрагменти.
В работата си тя събира части от съществуващи архиви и едновременно с това създава материали, които преди не са съществували. „Крайният резултат е един нов архив, нов поглед към близкото минало, но също така и нова интерпретация, която не е част от тази на режима или ДС“, казва Буцева.
МЕЖДУ АРХИВА И ФИКЦИЯТА
За Буцева няма точно определена граница, където архивът свършва и започва художествената фикция. По думите ѝ архивът често е началото на проучването, а изкуството позволява той да бъде разказан по достъпен начин.
„Не трябва да знаеш всичко за историята или да прочетеш десетки книги, за да разбереш и най-вече да почувстваш архива и всичките му гласове“, казва тя. В случая със „Съседите“ това са гласове, които дълго са били заглушавани и според Буцева изискват „бавно и продължително слушане“.
Художествената свобода обаче не се пренася върху самите свидетелства. Когато работи с чужда памет и чужди истории, Буцева описва процеса като бавен и многократно премислян. Според нея самото забавяне на създаването и показването на произведенията дава възможност да бъдат обмислени различните подходи и етичните последици от тях.
Буцева работи с миналото на комунистическа България от около десет години. По думите ѝ в произведенията оцелелите запазват авторството върху собствените си разкази – те сами представят себе си и преживяното.
„Не присъстват наши съчинения върху тях. Фикцията не е в устната история; тя е в пространството, предметите, в материалния свят наоколо“, казва тя.
ОБРАЗИ НА НАСИЛИЕТО
Работата с история на насилието според Буцева изисква време, опити, проучване на други художествени практики, разговори с артисти и изследователи, колективна работа и внимателно обмисляне на начина, по който преживяното достига до зрителя.
Сред рисковете, които посочва, са повторното възпроизвеждане на насилието, ретравматизирането на публиката и превръщането на травмата в зрелище. По думите ѝ авторите в изкуството и литературата често обичат сензационната работа – творбата да шокира и да завладява с насилието си. „Според мен това е първичен подход, първото, което минава през съзнанието на някого, който е и в началото на пътя си“, казва Буцева.
В собствената си практика тя търси други начини да се доближи до подобни истории. Един от тях е фикционализирането или изместването на вниманието към онова, което определя като „други герои“.
Такива герои могат да бъдат природата и растенията на местата на лагерите в Белене и Ловеч, звуците на птиците или звуците, които художничката създава чрез намерени там предмети. Вместо самото насилие в центъра попадат неговата среда, следите и материалният свят, който го обгръща.
СЪСЕДИТЕ
Подобен подход присъства и в „Съседите“. В кухнята на инсталацията мебелите са покрити в бяло. По думите на Буцева чрез това решение авторите се опитват да „сигнализират и пресъздадат мълчанието във физическа форма“.
„Съседите“ е мултимедийна инсталация на Красимира Буцева, Лилия Топузова и Джулиан Шехирян с куратор Васил Владимиров. Проектът е посветен на паметта за политическото насилие в България през социалистическия период и работи със свидетелства на оцелели, архивни материали, намерени предмети, видео и звук.
Работата по проекта се развива в продължение на години и съчетава художествено и историческо изследване с устни свидетелства. Част от инсталацията пресъздава домашна среда, в която гласовете на оцелелите се срещат с предмети, образи и звуци, без преживяното от тях да бъде реконструирано пряко.
През 2022 г. „Съседите“ е представен в София в ателието на авторите на ул. „Георги Бенковски“ 40 и в Софийската градска художествена галерия. Две години по-късно проектът представя България на 60-ото Венецианско биенале на изкуството.
Красимира Буцева е визуална артистка, изследователка и преподавателка, чиято практика е насочена към паметта, политическото насилие и отношенията между официалните и личните разкази за миналото. Работи с фотография, движещ се образ, звук, архивни материали и мултимедийни инсталации.
Буцева завършва фотография в Университета в Портсмут, Великобритания, където придобива бакалавърска и магистърска степен. Преподава фотография в London College of Communication към University of the Arts London.
През 2022 г. получава наградата за съвременно изкуство БАЗА. Била е стипендиантка на Akademie Schloss Solitude в Щутгарт и резидентка в Residency Unlimited в Ню Йорк. Тя е сред съоснователките на Revolv Collective и работи по проекти, свързани с паметта, архивите и начините, по които травматичното минало присъства в настоящето.