Романът „Пенчо Славейков. Последните дни на поета“ на Димитър Мантов оставя усещането, че физическата смърт на героя не е неговият истински край, защото духовната светлина на твореца продължава да живее отвъд последната страница. Това каза в Националния пресклуб на БТА в Русе младият педагог Владимир Великов, който се дипломира преди дни в специалност „Български език и история“ в Русенския университет.
Той участва в дискусия, посветена на 160-ата годишнина от рождението на Пенчо Славейков и на българския модернизъм. Инициативата е под наслов „Пенчо Славейков днес“ и се организира от Българската телеграфна агенция.
Великов обясни, че писателят Димитър Мантов е роден на 13 октомври 1930 г. в село Босилковци, Русенско, в семейство на учители. Завършва основно образование в родното си село, гимназия – в село Полски Тръмбеш (1948) и право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1952). Известно време работи като адвокат и журналист в различни издания. През 1964 – 1969 г. е завеждащ редакция в издателство „Народна младеж“. Главен редактор е на издателството на НС на Отечествения фронт (1970 – 1972) и заместник-генерален директор на ДО „Книгоиздаване“ (1973 – 1975). Главен редактор е на Центъра за литературна информация към СБП (1976 – 1990).
Освен всичко друго Мантов пише и на кулинарна тематика, автор е и на сценариите на документалните филми „Старите ръкописи“, „Балканската война“, „Алеко Константинов“, съавтор е на игралния филм „Калоян“. Умира през 2008 г.
„Романът му „Пенчо Славейков. Последните дни на поета“ представлява художествено пресъздаване на последните седмици от живота на „жреца воин“ на българската литература. Действието се развива в италианското градче Брунате, където Пенчо Славейков прекарва последните си дни заедно с Мара Белчева. Авторът насочва вниманието си и това на читателя преди всичко към вътрешния свят на героя – към неговите спомени, тревоги, надежди и размисли пред лицето на смъртта. Още в началото на романа е внушена особената психологическа атмосфера на творбата. Славейков не е представен като обществена фигура или литературен авторитет, а като човек, останал насаме със собственото си страдание. Болката постепенно се превръща в негова естествена среда на съществуване: „А може би вината да бе в навика му, робския навик на страдалец – да е по-сигурен в себе си, когато страда…“. Тези думи разкриват една от водещите идеи на творбата – че страданието е не само физическо състояние, но и част от духовната същност на героя“, обяснява Великов.
По думите му особено силно е присъствието на поезията в повествованието.
„В мигове на душевна криза съзнанието на Славейков се изпълва със стихове, които се превръщат в естествен език на неговите чувства. Важна роля в композиционно отношение играе ретроспекцията. Макар действието да е съсредоточено върху последните дни на поета в Брунате, чрез спомени и вътрешни монолози повествованието многократно се връща към ключови моменти от живота на героя – детството и тежката болест, спомени за бащата Петко Славейков, любовта към Мара Белчева. От съществено значение е мотивът за изгнаничеството – животът на поета извън България носи болка и чувство за несправедливост“, каза още младият педагог.
По думите му така Димитър Мантов не се ограничава до конкретните времеви рамки на сюжета, а изгражда комплексен духовен и събитиен портрет на Пенчо Славейков.
„С напредването на болестта на поета романът все по-дълбоко навлиза в психологическите му състояния. Реалността започва да се смесва със спомени и видения. Този похват позволява на автора да покаже разпада на тялото, без да представя разпада на духа. Трагизмът достига връхната си точка в сцените след мозъчния удар, когато Славейков чува всичко около себе си, но не може да говори и да изрази мислите си. Най-мъчителното изпитание се оказва не физическата болка, а невъзможността да общува със света“, обяснява още Великов.
Според него на този фон образът на Мара Белчева придобива особено значение. Тя е представена като безусловно предана спътница, която не изоставя поета в нито един миг от неговото страдание.
„Любовта между двамата е лишена от патетика и външни прояви, но именно в това се крие нейното въздействие“, каза Великов.
Той посочва, че след продължителна борба между живота и смъртта, между съзнанието и безсилието на тялото Славейков успява да произнесе само една дума – „Светлина!“ – последната му дума. „Тя придобива символично значение за целия роман. Може да бъде осмислена като прозрение, като надежда, като духовно освобождение и стремеж към онова, което се намира отвъд земното страдание. С художествена убедителност Димитър Мантов създава не просто биографичен разказ за последните дни на един голям поет, а проникновен психологически текст за човека, очакващ, изправен и безсилен пред лицето на смъртта. Силата на творбата е в нейното вглеждане във вътрешния свят на Пенчо Славейков, в опита да бъдат показани неговите страхове, спомени, любов и духовна устойчивост“, каза Владимир Великов.