Това са две съдби с различни размишления за творческия път, компромиса и славата, каза кураторът на изложба за Дечко Узунов и Иван Пенков

„Как така съдбата на Пенков и Узунов – двамата са почти връстници, е толкова различна?“, пита Красимир Илиев, куратор на изложбата „Дечко Узунов/Иван Пенков. Посоки“. Експозицията бе открита тази вечер в художествената галерия „Дечко Узунов“, филиал на Софийската градска художествена галерия.
„Когато човек тръгне да прави една такава изложба, непрекъснато възникват едни странни въпроси. На мен ми се е случвало през цялото време да си ги задавам“, каза Илиев.
В трети курс Пенков и Узунов решават да напуснат Рисувалното училище и да заминат да учат в Мюнхен, разказа Илиев. За да съберат средства за пътуването, организират съвместна изложба на ул. „Оборище“ 4, от която до днес е запазена единствено поканата. За изложбата пише и Йосиф Хербст, който още тогава откроява Узунов като силен в портрета, а Пенков съветва да се съсредоточи върху тъканите, шевиците и традиционното изкуство.
От тази близка изходна точка изложбата проследява постепенното раздалечаване на две творчески и житейски траектории. Една от ранните разлики между тях Илиев потърси в биографиите им. Майката на Пенков умира, когато той е на шест години, а през 1913 г., когато е на 15, в рамките на една година той губи баща си, баба си и дядо си, разказа кураторът.
Илиев определи Пенков като художник, който е „съвършено недооценен във времето, в което е най-силен“. Кураторът припомни и конфликта му със Сирак Скитник около постановката „Цар Фьодор“, след който отношенията между двамата се изострят. Впоследствие, Пенков напуска дружеството „Родно изкуство“ и преминава в Дружеството на новите художници.
Различието между двете съдби става още по-видимо в годините след 1944 г., според Илиев. Пенков не доживява периода след 1956 г., когато, по думите на куратора, художественият живот „относително се разведрява“. Узунов живее още три десетилетия и през това време получава редица отличия и заема различни позиции в България и извън страната.
„Дечко е постигнал всичко, за което може да мечтае един художник като кариера“, каза Илиев. Според него обаче този път включва и компромиси. Като примери кураторът посочи портретите на Вълко Червенков, Йосиф Сталин и Георги Димитров, както и голямоформатна композиция, изобразяваща посрещането на Червенков на конгрес на ТКЗС.
„Единият успява все пак по някакъв начин да оцелее с цената на компромисите, другият е преследван“, каза Илиев. Пенков умира през 1957 г., след като в последните години от живота си създава поредица от автопортрети, каза кураторът.
Наред с разказа за различията изложбата среща Пенков и Узунов и чрез допирните точки в ранното им творчество. Сред тях Илиев посочи автопортретите на двамата от началото на 20-те години и интереса към родното изкуство, характерен за периода. С времето обаче творческите им посоки също се раздалечават, отбеляза Илиев. „Единият е в плен на декоративното изкуство, а другият все пак остава в канавата на класическата живопис“, каза той.
Тъкмо през това едновременно сближаване и раздалечаване Илиев формулира и връзката между двамата художници в изложбата: „Пред нас е един дует, може да се каже, от двама души, от две съдби, които могат да ни наведат на различни размишления за творческия път, за компромиса, за славата“.
Изложбата е част от програмата „Памет“ на Художествената галерия „Дечко Узунов“. Към нея е представен и 48-минутният документален филм „Зачеркнатият класик“, посветен на Иван Пенков.