С назначаването на Себастиан Льокорню за премиер Еманюел Макрон се обръща към „социалния голизъм“

В петък Елисейският дворец изненадващо обяви, че френският президент Еманюел Макрон е решил да назначи повторно своя близък сътрудник и лоялен макронист Себастиан Льокорню за министър-председател. До този развой се стигна само броени дни след като Льокорню обяви, че подава оставка при първото си назначение, отбелязват световните агенции.
КОЙ Е СЕБАСТИАН ЛЬОКОРНЮ
Когато на 4 октомври обяви състава на първото си правителство, Льокорню се превърна в най-кратко задържалия се на поста министър-председател на Франция, след като подаде оставка само броени часове по-късно на следващия ден, по-малко от месец след назначаването си.
Допреди да бъде назначен за премиер той беше министър на отбраната, като на този пост той фактически стана най-дълго задържалият се министър в ерата „Макрон“, заемайки тази длъжност от 2022 г., отбелязва Си Ен Ен.
Макрон избра Льокорню за министър-председател, след като неговият злополучен предшественик в двореца „Матиньон“ Франсоа Байру поиска предварително обречен вот на доверие от Националното събрание, което бе определено от някои като бягство от отговорност.
За някои Льокорню, който е седмият премиер на Франция при управлението на Макрон, е закономерен избор за поста.
„Той преди всичко бе министър, на когото Макрон имаше голямо доверие“, каза пред Си Ен Ен Марк Лазар, преподавател по история и политология в парижкия университет „Сианс По“ и римския ЛУИСС.
За разлика от предишните двама премиери Льокорню е близък довереник на президента и човек, около когото Макрон би могъл да гради своя управленски проект, смята експертът. Освен това избирайки министъра на отбраната за министър-председател силно непопулярният Макрон може би иска да даде сигнал, че поставя акцент върху армията и превъоръжаването, добави Лазар.
Льокорню си спечели репутацията на човек, на когото може да се разчита. През 2022 г. той предизвика фурор във Франция, когато бе назначен за министър и дори бе обявен от някои за вундеркинд. Той оглави отбранителното ведомство едва на 35 години, което го направи най-младия военен министър във френската история.
Започнал политическата си кариера в партията, представляваща традиционната десница във Франция – „Републиканците“, Льокорню преминава през различни стъпала в правителството през двата постоянно изпълнени с перипетии и сътресения мандата на Макрон, след като се присъединява към центристката партия на президента.
МИНИСТЪР В СЛОЖНИ ВРЕМЕНА
Министерстването на Льокорню в отбранителното ведомство съвпадна с руското нахлуване в Украйна и предизвиканото от него избухване на най-големия въоръжен конфликт на европейския континент от Втората световна война. Париж изигра ключова роля в подкрепата за Киев, осигурявайки мало-и едрокалибрено въоръжение, а също и разузнавателни данни и обучение за украинските сили.
При него бюджетът за отбрана се удвои, на въоръжение беше приета нова серия бронетранспортьори родно производство, а Франция успя да спечели добри сделки за продажба на оръжие на съюзници, включително в условията на конкуренция с американската военна промишленост.
СОЦИАЛЕН ГОЛИЗЪМ
Идеологически Льокорню не се позиционира в нито един сегмент от политическия спектър, което го прави идеална компромисна фигура за премиер.
Но според Лазар той е политик от десницата от тип, който французите наричат „социални голисти“, тоест консервативни политици, които не се страхуват да вдигат данъци, в противовес на либералната пропазарна политика на Макрон.
ЗАЩО ВСЪЩНОСТ ВСИЧКИ ФРЕНСКИ ПОЛИТИЦИ СА ГОЛИСТИ
Понятието голист идва от името на френския президент Шарл де Гол (1890 – 1970).
Приживе ген. Де Гол е поляризираща личност – обичан от едни, мразен от други, ласкан, а след това низвергнат, отбелязва „Политико“.
Но в наши дни всички политици, без значение от кой политически спектър – леви, десни, крайнолеви, крайнодесни и зелени – всички те се определят като „голисти“. Днес представителите на всички тези течения се обявяват изцяло или поне частично за последователи или продължители на делото на ген. Де Гол, който по време на Втората световна война е лидер на Свободна Франция, а след войната основава Петата република.
Например Марин льо Пен, неформалният лидер на крайнодясната партия „Национален сбор“, величае генерала, въпреки че нейният баща и основател на партията Жан-Мари така и не прощава на Де Гол за загубата на Алжир след прагматичното му решение да се помири с бунтовниците и да прекрати колониалното господство на Франция там. За Марин обаче той е защитник на Франция от чуждите нашественици (което обаче се приема и като маневра от нейна страна да се разграничи от баща си след конфликта с него).
Одобрението за Де Гол от страна на Марин льо Пен обаче не се приема положително от някои по-крайни националистически среди в партията.
Друг интересен пример за голистки политик е лидерът на крайнолявата партия „Непокорна Франция“ Жан-Люк Меланшон, който въпреки че Де Гол политически е отнасян по-скоро към десния спектър, заяви в реч в Националното събрание, че през 1940 г. генералът е бил „непокорен“ и това го прави духовен съмишленик на „Непокорна Франция“.
За разлика от сега при възникването си през 1958 г. голизмът никак не е толкова популярен, колкото сега. Според различните мнения това движение въплъщава идеите за исторически предопределеното величие на Франция, съпротивата срещу чуждите нашественици, зачитането на волята на народа, гражданско самосъзнание, силна централна власт, ясни консервативни ценности, центристки прагматизъм, национален суверенитет и европейския идеал.
Според историка Пиер Нора това идеализиране на Де Гол – като символ на отминалото величие на Франция и френската издръжливост – запълва празнотата, оставена от срива на идеологиите и политическите партии.
„Франция вече не вярва в социализма, либерализма, християнството (въпреки че Де Гол е вярващ католик) и комунизма“, посочва Нора. „В тези времена на разделение във Франция само голизмът остана като обединителен фактор за цялото общество.“
От друга страна, според британския биограф на Де Гол Джулиан Джаксън генералът „кара французите да си спомнят с умиление за 60-те години, когато страната им все още има голям световен авторитет благодарение на Жан-Пол Сартр, Жан-Люк Годар и Брижит Бардо“.
Макар и по време на студентските вълнения през 1968 г. именно младите да се обявяват най-силно срещу него, сега той е най-популярен тъкмо сред хората в най-активна възраст, тоест под 50 и около 50-годишните.
Според проучване от 2016 г. французите смятат Де Гол за най-значимата фигура в историята на страната си, дори по-значима от Наполеон и Луи Четиринайсети.
В КАКВО СЕ СЪСТОИ ЗАДАЧАТА НА ДНЕШНИЯ ГОЛИСТ ЛЬОКОРНЮ
Според проф. Лазар сега Льокорню трябва да покаже, че е способен да обедини различните блокове, които се оформиха в силно фрагментираното Национално събрание, без крайната десница, която според социолозите е единствената партия, която би спечелила от предсрочни избори сега.
Парламентът е разделен горе-долу на три равни блока – ляв, доминиран от крайната левица, центристки, доминиран от партията на макронистите, и крайнодесен, който очаква да поеме властта от Макрон в близко бъдеще.
КАКВО СТОИ В ОСНОВАТА НА ПОЛИТИЧЕСКАТА КРИЗА
Предшественикът на Льокорню Байру искаше да спести на хазната 44 милиарда евро от публични разходи, което доведе до падането му. Всичко това се случи във време, когато пазарите очакват от Франция политическа стабилност заради лавинообразно нарастващия ѝ държавен дълг, който достигна до над 115% от БВП, а бюджетният дефицит до 5,8% (поради което ЕС започна наказателна процедура срещу Париж), отбелязва германското делово издание „Ханделсблат“.
Льокорню е изправен пред дилема – колко да пести, без да подразни прекалено останалите. Левите настояваха за ляв премиер, а десните бяха против подобен развой.
Но и левите, и десните имат общ интерес с президента и това е избягването на предсрочни избори, които и трите лагера може да загубят от крайната десница. В този смисъл повторното назначение на новия стар премиер се явява като общ политически знаменател за тези разнородни блокове, но дали той ще успее да донесе стабилност и да прокара бюджет за 2026 г. в сегашния момент, когато Франция фактически стана неуправляема, е съмнително, коментира „Ханделсблат“.
Единствената възможност за Макрон се явява да търси съюзи с партиите, опасяващи се от избори, а цената за това може би ще се окаже отлагането на знаковата за него пенсионна реформа за след президентските избори през 2027 г. Тя предвижда повишаване на пенсионната възраст, което мнозина във Франция трудно биха преглътнали.