Преди век се ражда Мишел Пиколи – големият актьор на малките роли

Мишел Пиколи, от чието рождение днес се навършват 100 години, бе един от последните велики актьори от своето легендарно поколение – това на европейското кино от 60-те и 70-те години на миналия век.
„Кажи ми кои са приятелите ти, за да ти кажа какъв човек си“, гласи популярна френска поговорка. Пиколи беше добър приятел със Симон Синьоре, Ив Монтан, Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар. Всички те подкрепяха левичарските идеи, но Пиколи никога не одобряваше тоталитарните режими в бившата Източна Европа, пише кинокритикът Каспър Салмън в сайта MUBI.
Той беше любим партньор на най-добрата си приятелка – актрисата Роми Шнайдер, а близки отношения го свързваха също така с италианския актьор Марчело Мастрояни и френската актриса Катрин Деньов.
Пиколи беше по-скоро характерен актьор и „обикновен човек“, отколкото филмова звезда. И въпреки това се отличаваше с изключително екранно присъствие и работи с много от най-големите режисьори на своето време – от Жан-Люк Годар до Леос Каракс, коментира Салмън.
Пиколи е роден през 1925 г. в Париж, в семейството на френска пианистка и италиански цигулар, отбелязва биографията му в сайта за киноистория IMDB. Кариерата му започва като статист през 1945 г. Това са години на малки роли и работа предимно в театъра. Това са и години, в които – ако погледнем малко отвъд личната му история – идеята за обединена Европа започва да се кристализира. Докато младият актьор приема все повече второстепенни роли, договорите от Париж (1951) и Рим (1957) водят до създаването на Европейската икономическа общност, предтеча на Европейския съюз. Този контекст е важен, защото още от началото кариерата на Пиколи се отваря към великите европейски режисьори, чието творчество процъфтява в следвоенния период.
В това отношение пътят му може да бъде сравнен с този на Марчело Мастрояни – негов съвременник, който също се движеше свободно между различни страни и кинематографии. След като се утвърждава в италианското кино, Мастрояни работи с европейски режисьори като Лина Вертмюлер, Тео Ангелопулос, Надин Трентинян и Мануел де Оливейра.
Кариерата на Пиколи е удивително сходна. Ангелопулос и Де Оливейра също фигурират в нея, а той работи с Мастрояни във френско-италиански филми на Марко Ферери – най-известният от които е „Голямото плюскане“ (La grande bouffe, 1973). Това е мрачен и брутален фарс, в който четирима приятели решават да ядат до смърт. Наред с тази международна кариера, подобно на Мастрояни, Пиколи развива и силно присъствие в родната си Франция, работейки с режисьори като Ален Рене, Жак Ривет, Клод Соте, Анес Варда и Клод Шаброл.
Този вкус към европейските теми е характерен за определен период от световното кино – особено актуален днес, когато някои страни от Европейския съюз се затварят в себе си и във въздуха отново витае национализъм. Пиколи, убеден левичар през целия си живот, политически активист и човек, завинаги белязан от ужасите на Втората световна война, никога не криеше убежденията си. След войната той е сред първите членове на Mouvement de la Paix – пацифистка организация, свързана с фигури като Раймон Обрак от френската съпротива. Работи с политизирани режисьори като Коста-Гаврас, например в Shock Troops (1967) – филм за група партизани, борещи се срещу нацистите.
Голяма част от кариерата на Пиколи преминава в критика на буржоазията – мързела и самодоволството на богатата средна класа, твърде погълната от собствените си дребни драми, за да забележи света около себе си. Това е особено видимо в работата му с Луис Бунюел – например в „Дневникът на една камериерка“ (1964), или във вече споменатия „Голямото плюскане“, където Пиколи се самоубива в отвратителна оргия, замислена като обвинение срещу съвременния консумеризъм.
Също толкова смущаващ и морално съмнителен е неговият изискан буржоазен джентълмен в „Дневна красавица“ (Belle de Jour, 1967) на Бунюел – персонаж, който убеждава уважаваната съпруга на лекар (Катрин Деньов) да прекарва следобедите си, работейки в луксозен публичен дом. Почти 40 години по-късно Пиколи повтаря ролята си с фин чар в „Красива завинаги“ (Belle Toujours, 2006) на Мануел де Оливейра, припомня в. „Гардиън“.
Пиколи никога не беше типична филмова звезда като Мастрояни. Той изглеждаше обикновен, правдоподобен, галантен, но не и съблазнителен. Ролята, която го направи известен – малка, но ключова – в „Дулосът“ (Le Doulos, 1962) на Жан-Пиер Мелвил, е показателна. Срещу харизматичния Белмондо Пиколи играе Нутечио – остаряващ криминален бос, чиято финална сцена е изпълнена с тиха, дзен-меланхолия.
Подобно на Белмондо, Пиколи работи и с Годар – в „Презрението“ (1963). Срещу иконата Брижит Бардо той е лаконичен, жесток, но човечен – образ, който предизвиква съчувствие, а не възхищение.
Тази човечност го следва през цялата му кариера – чак до „Лоша кръв“ (1986) на Каракс. В по-късните години Пиколи придобива по-голяма внушителност – в „Смешно“ (Ridicule, 1996) или Nothing About Robert (1999) – но дори тогава остава топъл и човечен.
В „Имаме папа“ Пиколи показва пълния диапазон на таланта си – уязвимост, ирония и дълбока човечност, което му носи наградата „Давид на Донатело“. Въпреки повече от 200 проекта за 60 години, той никога не печели „Сезар“ и има само четири номинации. Но независимо дали ролята е голяма или епизодична, Пиколи винаги ѝ придаваше тежест, хумор и иронична дистанция – разкривайки човека под образа.