След като преминат през лазаруване, девойките могат да ходят по седенки и да бъдат поискани за жени, разказа доц. Веселка Тончева

След като „преминат“ през лазаруване, девойките вече могат да ходят по седенки и да бъдат поискани за жени, разказа за БТА доц. Веселка Тончева, етномузиколог в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при Българската академия на науките (БАН). Специалистът, изследвал музикалния фолклор на различни български общности, разясни какво е социалното значение на лазаруването и връзката му с християнския празник Лазаровден. 
Основното обредно действие при лазаруването е обикаляне по домовете от групи девойки, наречени „дружини“, които изпълняват специални обредни песни с благопожелателен характер, обясни тя. Подготовката започва още „среди пости“ или „на средопостница“ – в средата на Великденския пост. След участието си в обреда момичетата придобиват нов статус – вече могат да се включват пълноценно в предбрачния живот. 
ПЪРВИ СВИДЕТЕЛСТВА
Първите сведения, с които разполагаме за лазаруването като обред, са сравнително късни – от периода на първите етнографски документирания през XIX век, по-активно през втората половина на века, обясни специалистът. Именно тогава започва системното събиране, записване и публикуване преди всичко на български народни песни от страна на учители, просветители и възрожденски дейци. Сред тези записи присъстват и лазарски песни като част от местния песенен репертоар. Систематичното публикуване на подобни материали се развива в рамките на издания като поредицата „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, създадена от Иван Шишманов, чиято първа книга излиза през 1889 г.
ОБИЧАЯТ И ЛАЗАРОВДЕН
В Лазаровден, както и в редица други обреди и обичаи в българската традиционна култура, съществува наслагване и смесване между по-стария фолклорен пласт и по-късния християнски, които изследователите назовават като „народно християнство“, „фолклорно християнство“ и др., обясни доц. Веселка Тончева. И отбеляза, че в православния календар това е денят, посветен на възкресяването на праведния Лазар – събитие, което предвещава Възкресението Христово и утвърждава идеята за победата над смъртта. В традиционната култура този ден се нарича Лазаровден, Лазарица, Лазар, Лазарова събота и др. и обредността е свързана с пролетното възраждане на природата след „мъртвия“ зимен сезон и активизирането на социалния живот на младите хора в предженитбена възраст.
РИТУАЛИ И СИМВОЛИКА
По думите на експерта основното обредно действие е обикаляне по домовете от групи девойки, наречени „дружини“, които изпълняват специални обредни песни с благопожелателен характер. Подготовката започва още „среди пости“ или „на средопостница“ – в средата на Великденския пост. Момичетата се събират, за да учат песните от по-големите от тях – от мома или невеста, която вече е ходила лазарка и знае лазарските песни, или от опитна по-възрастна жена. Разучават както песните, така и танците, които ще изпълняват в празничния ден, защото освен лазарските песни, в някои региони лазарките изпълняват и специфични стъпки и движения. Такова е например „шетането“ в Шоплука.
В празничния ден те обличат специални носии, често с невестински елементи – в Източна Тракия дори булчински премени, а в Западна България украсяват главите си с „копринена“ трева и пауново перо. Лазарките обикалят домовете, пеят за всеки член на семейството – за мома, за невеста, за домакин, за овчар и т.н. – и отправят благопожелания за здраве, плодородие и женитба. Някъде се пеят песни и за домашните животни, нивите и градината, може да се пее песен дори „на трендафила“.
Изпълняването на обредните песни е на две групи – една група „запява“, друга „отпява“. Това е белег за старинния обреден характер на пеенето, начин за овладяване на пространство, вид ритуално поведение, разясни доц. Тончева. И добави, че този начин на изпълнение на лазарските песни е такава закономерност, че някои от певиците не са в състояние да изпълнят цялата песен, ако няма кой да им „отпява“. В придвижването си между домовете лазарките пеят песен „за из път.“
СОЦИАЛНО ЗНАЧЕНИЕ
Лазаруването има ясно изразена социална функция като обред на посвещение. След участието си в него момичетата придобиват нов статус – вече могат да се включват пълноценно в предбрачния живот. Този преход се отразява и във визията им – те могат да сресват косите си като възрастните жени, да носят „косичник“ (специален накит за глава), да обличат везана риза, да се кичат с гердани, пръстени и гривни, да носят венец или китка на главата си. След като „преминат“ през лазаруването, девойките започват да ходят на седянка, могат да „либят либовник“ и да бъдат поискани за жени. Смята се, че която девойка не е лазарувала, няма да се омъжи. Наред с това, посещението на лазарките се възприема като благословия за всеки дом.
ТРАДИЦИЯТА ДНЕС
Днес лазаруването съществува, но в голяма степен под формата на възстановка, посочи доц. Веселка Тончева. Обичаят може да се види в различни краища на България, макар и в променен вид, отбеляза тя. През 30-те години на XX век е позната практиката на т. нар. „училищно“ лазаруване, а днес традицията се поддържа най-вече от читалищата. Там децата учат местните песни, обличат носии и пресъздават обреда, но като съзнателно съхранена памет. Макар и като възстановка, празникът продължава да носи усещане за общност, празничност и връзка с миналото.
Специфичен регионален вариант на лазаруването е запазен в Североизточна България, като там централен обреден персонаж е т. нар. буèнец или боèнец. Едновременно с това игрите и песните, взети заедно, носят същото име. Боенец наричат и несклопеното, несхванато хоро, което се изпълнява през Великите пости. Така с буенек, буенец, се означава едновременно играта на лазарките, но също и самата водачка на лазарската дружина.
В с. Юпер, Разградско, например заедно с буенеца винаги има малко момиченце, облечено като булка, разказа доц. Тончева. Такава е и обредната му роля - буенец и булка са главните обредни персонажи в лазарската дружина. След като се обиколят къщите, вечерта на мегдана се прави надиграване на буенците, тъй като всяка махала има своя дружина и свой буенец. В обредния танц буенците символично се „бият“ с пръчките си, които са украсени с кърпи и се наричат „върбии“. Една от тях побеждава. Типична обредна песен за този момент е „Срещнали са два Буенца“.
Доц. д-р Веселка Тончева е етномузиколог в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН. Тя е изследвала музикалния фолклор на различни общности – българите-мюсюлмани в Тетевенско и българи зад граница - в Румъния, Австрия, Албания. Автор е на монография за фолклориста Николай Кауфман, както и на три книги. Съставител е на два сборника, посветени на традиционната музика и култура на българите в Албания. Има публикувани над 150 статии и студии за различни аспекти на фолклорната музика от различни региони на България и на Балканите.