По думите ѝ Пенчо Славейков е жрецът в храма на „гордото" изкуство. На практика той става фундамент, основа на истинската литература, посочи Георгиева.
Тя обърна внимание и на литературния спор между Пенчо Славейков и Иван Вазов, който определя като сблъсък между различни виждания за развитието на българската литература. „Славейков смята, че една литература е обречена на гибел, ако полива само собствените си корени. Той настоява българската литература да излезе от художествения си провинциализъм и да застане редом до европейската“, посочи Георгиева.
Тя се спря и на личността на поета, определяйки го като затворен и самотен човек, чиято вътрешна сила надделява над физическите изпитания след тежкия инцидент в детството му. „Трябва да имаш по-дълбинен поглед, за да го харесаш. А защо не и да се влюбиш в него“, каза тя, припомняйки любовта между Пенчо Славейков и поетесата Мара Белчева.
Георгиева направи и паралел между творчеството на Славейков и Добруджа. Макар поетът да е роден в Трявна, неговият художествен свят е свързан с равнинния пейзаж, отбеляза тя. „Той обича полетата, езерата и безкрайния хоризонт. Неговият пейзаж е стихнал, умислен и хоризонтален. Защо този хоризонтален пейзаж да не е Добруджа? Той не я назовава, но аз като добруджанка приемам, че точно това има предвид“, каза Атанаска Георгиева.