Публика за класическа музика се възпитава от най-ранно детство, каза за БТА в Шумен диригентът Павел Златаров

Публика за класическа музика се възпитава от най-ранно детство, заяви в интервю за БТА Павел Златаров, който ще бъде диригент тази вечер на концерта на Симфониета-Шумен и младия пианист Ивайло Василев.
Според него трябва да се промени начинът на мислене на самите музиканти и на музикалните институции, за да имат публика. В София вече има зрители, но като цяло в страната класическата музика се възприема като някакъв излишен лукс, смята Златаров. 
Той отбеляза, че първи път е в Шумен като диригент, но два пъти е идвал като солист и в издание на конкурса на името на Панчо Владигеров в града е носител на трета награда. Павел Златаров подчерта, че за изграждането му като диригент важна роля има Васил Казанджиев. 
Той коментира още, че проблемът с трудността за попълване на симфоничните оркестри с млади музиканти е много сложен, много комплексен и засяга всички сфери на музикалния живот на България. На повечето музиканти им се налага да работят на повече места едновременно, за да свържат двата края, каза Златаров.
Следва пълният текст на интервюто:
Вие сте цигулар и солист, как се насочихте към дирижирането?
- Към дирижирането ме насочи примерът на мои колеги, които започваха да се занимават с това. Имаше един момент, в който си казах аз още съм млад, но след десетина години може да ми се прииска, а дали ще има при кого да уча. Тогава много исках да уча при Васил Казанджиев дирижиране. Беше ми доста неудобно, но отидох при него.
За мое щастие, той се съгласи. Осем години учих дирижиране при него. Той ме посъветва да кандидатствам за диплома в Асоциирания борд на Кралските музикални училища и академии в Лондон по една стара дистанционна система, която се състои от изпити, провеждани от хора от самия колеж и пътуващи в различни страни.
Четири години полагах успешно тежки изпити и съм дипломиран диригент, но всъщност това не е толкова важно, колкото общуването с грандиозна фигура като маестро Казанджиев, който тази година навърши 90 години, да е жив и здрав.
С кои оркестри сте работили като диригент?
-  Дирижирал съм няколко български оркестъра, предимно Софийска филхармония, която е мой дом. Работил съм по най-различни проекти, но напоследък детските концерти са ми специалност, където диригентът е диригент, солист, а същевременно и актьор.
Няколко функции се събират в едно, което за мен беше изключително полезен опит, защото човек се учи да реагира моментално на всичко, което се случва на сцената и изгражда много бързи рефлекси по отношение на общуването с публиката. И се надявам това да продължи.
Програмата от детски концерти „Фортисимо“ на Софийска филхармония е едно от ценните неща, които има. Нямам много опит и за мен беше приятна изненада поканата да бъда в Шумен за концерта на местната Симфониета. За първи път съм в града като диригент. Два пъти поне съм идвал като солист. В първото издание на конкурса на името на Панчо Владигеров съм участник и имам споделена трета награда, като с парите си купих цигулка. Много мили спомени.
Първото ми идване в Шумен беше преди много години, в далечната 1998 г., ако не се лъжа, когато бях солист на Шуменска филхармония, свирих Втория концерт на Хенрик Виенявски тогава.
Има ли решение на проблема с попълването с млади музиканти на симфоничните оркестри в България?
- Проблемът е много сложен, много комплексен и засяга всички сфери на музикалния живот на България.
Тук не става въпрос само за финансиране, което естествено е първото и основно нещо, на което трябва да се обърне внимание.
Първото нещо са парите. За да дойде човек на постоянна работа, която изисква много голямо внимание, а свиренето в оркестър е елитно, се изисква човек да е сигурен за мястото си, както и че парите, които получава, ще му стигнат до края на месеца. Нещо, което в България като цяло, не само в Шумен и в София, е много далеч все още, за най-голямо съжаление.
На повечето музиканти им се налага да работят на повече места едновременно, за да свържат двата края. Естествено доста от тях ги крепи любовта към музиката и това, че нямат никакъв друг избор, защото музикалното образование започва в много ранна възраст и човек е много тясно специализиран.
Тук стигаме до по-сложната част на проблема – музикалното образование, и изобщо образованието в България. Начинът, по който се реформира музикалното образование, едни специализирани музикални училища, каквито имаше по мое време, се превърнаха в по-широкопрофилни. Това намали количеството на децата, които се занимават професионално с музика от малки. Това е доста голям дефект на системата.
Освен това има централизация на висшето образование, там не е настъпила голяма реформа. Децата влизат в Консерваторията или не влизат в нея, кандидатстват в западни висши училища. Всъщност не получават по-добро образование там,  според това, на което съм свидетел, но пък получават достъп до много повече контакти и възможности за реализация. Защото класическата музика е много по-широко разпространена в западните държави и се възприема като нормална част от живота. При нас, в София, вече има публика, но като цяло в страната класическата музика се възприема като някакъв излишен лукс.
Кои са способите публиката да се обърне към класическата музика?
- Едно от най-важните неща, които трябва да се преобърнат, е начинът на мислене на самите музиканти и на музикалните институции, които живеят до голяма в голяма степен в миналия век като начин на мислене. Те смятат, че публиката трябва да дойде при тях. Това е отдавна забравено навсякъде в цивилизованите страни и е причината да имат публика.
Те сами отиват при своята публика, особено при детската. Защото публика за класическа музика се възпитава от най-ранно детство.
Изумително е как децата реагират на класическа музика и то такава, която се смята дори от нас, музикантите, за бутикова, каквато е бароковата например. Един от най-успешните концерти, които правим в последно време в програма „Фортисимо“, беше в камерна зала с концерт за барокова музика.
Децата от три до девет години слушаха без да гъкнат, нещо, което е много рядко. Нямаше шум. Беше изключително преживяване, поучително за нас, как именно музиката на барока и класиката въздействат точно на децата по един много благоприятен начин и те се заслушват. Освен това смятам, че това, което ние правим с детската програма, е някаква стъпка само като начало, но крайно недостатъчна, защото ние сами трябва да отидем в училищата, в детските градини, иначе те няма да се сетят за нас. Трябва да се преобърне гледната точка на самите музиканти. Те да престанат да мислят, че те са някакви примадони, които хората се избиват да слушат.
Ако през 80-те години, през 70-те и 60-те години на миналия век в град като София е имало тогава няколко театъра и една филхармония и една опера, сега има хиляди други начини да си прекараш вечерта. И всичките са добри и няма такова нещо като високо изкуство, ниско изкуство. Хората това не ги интересува. Те искат да прекарат една вечер добре. Ние, музикантите, трябва да намерим начин да се интегрираме в това сегашно бъдеще, а не да живеем в спомените си отпреди сто години.